— Напразно се бавим! — настоява Никифор все така безстрастно. — На всички е ясно, че Деян няма да дойде! — и стрелва с поглед Водача.
Сянка прекосява откритото лице на Найден.
— Откъде е ясно? — запитва той с пресечен глас.
Никифор свива многозначително рамене. Излишно е да уточнява. Другите разбираме без думи. Раздразнението на Водача още повече ни убеждава, че Деян има някакви основания да не дойде. Сянката, помрачила лицето на Водача, се разпростира и върху другите лица. Само едно лице светва от надежда. Операторът разчита на отсъствуващите, за да попълни бройката.
Застудява, щом спрем. Зиморничавият, за да оправдае слабостта си, се държи изправен, без да вдига яката си, докато другите, свити, потропваме с крака на снега.
Бранко пита, нетърпелив, както винаги:
— Тогава кого чакаме? Дара ли?
— Дар-Перушана! — добавя Присмехулникът.
— Жена се чака по устав! — добавя Скулпторът.
— Смяташ ли я за жена? — пита Присмехулникът.
— Не съм й решавал формулата! — отвръща другият.
— Щом буди любопитство, значи е жена! Дори повече от някоя „мис“! — заявява Асен.
— Философе, можеш ли ни заинтригува? — възкликва Зиморничавият.
Асен само чака повод да развие някоя теория:
— Д’Анунцио избирал най-невзрачната жена на някой бал и започвал да я ухажва. Тя разцъфтявала под комплиментите и погледите му и ставала най-интересната дама на сезона, заобиколена от поклонници…
— Значи, вкусът е стадно чувство! — заключава Присмехулникът.
— Не, женската привлекателност е творение на мъжа.
— Да вървим! — отсича Никифор. — И Дара няма да дойде.
— Отде знаеш? — пита делово Димо.
— Деян ще я предупреди! — натъртва Никифор.
— За какво? — се наежва Водачът.
Отвръща му мълчание. Някакъв облак висне над групата. Мъчим се да спотаим нещо, което отдавна се е набирало в нас, трупало се е като навеян сняг.
В настъпилата тишина се чува бръмченето на камерата. Стърже по изпънатите ни нерви. Операторът се е възползувал от почивката, за да снима околността и ония от групата, които не го забелязват.
Водачът се обръща рязко към него:
— Време е да се връщаш!
— Още малко! Докато ни настигнат! — упорствува Слав.
Водачът се взира отвъд ридовете — дано съзре очакваните. В далечината долу градът е захлупен с една гъба от дим.
— Как ще мъкнеш тази гира по върлото? — пита Присмехулникът и сочи към камерата на оператора.
— С камерата си пазя равновесие.
— Да не те издуха вятърът.
Самотността на откъснатия от групата
Най-глухата самотност.
Дара губи следите.
Лута се из преспите. Озърта се.
Само сянката ти те придружава. Няма жива душа. Долу в ниското пада мъгла. За миг страх те съзема. Тишината е пълна с ослушване.
Да се върнеш? То значи още повече да заглъбнеш в самотата.
Като единак се провикваш към височините, където снегът свети недостъпен:
— Хе-е-е-оп!
Викът ти се прехвърля от рид на рид. Висок и проточен, съразмерен с височините и разстоянията, той очаква издалече откликващо ехо.
Навярно първият човек с такава виеща болка е огласял пустошта на планетата.
Тръгваш пак, преследвана от шума на собствените си стъпки. Да би ти пошушнал някой какво те чака там при другите, ти не би се изплашила. Защото няма нищо по-страшно от това да останеш сам, да се откъснеш от своите, да изостанеш, пък дори и от общата беда.
Чувството на отцепената от стадото овца — най-древният страх.
Пропастта те гледа с огромно, празно око. С поточето под леда планината си шушне сама на себе си. Не отговаря дори с ехо на биещото ти сърце. От зъберите лъха студена саможивост.
Единични стъпки в планината. Едно настръхване пронизва вселената.
Бягаш, подгонена по петите от собствените си стъпки…
Настигане
Потеглили отново, се вслушваме. Обръщаме се, за да видим по лицето на Водача ехото от доловения вик.
Погледът му просветва. Не сме се излъгали. Счу се нещо. Той изтичва до един издаден ребър и оттам оглежда околността.
— Е-е-хо-о-о! Насам! Наса-а-ам! — Басът му проечава ликуващо.
Отблизо му отвръща викът на Дара, още по-ликуващ.
Всички вдигаме радостни лица — различни отражения на лицето на Водача. Той ни оглежда тържествуващ. Спира погледа си на единствения, който открито му се противопоставя.
Никифор среща погледа му невъзмутимо. Между тях се насъбира електричество. Кога ли ще даде искра?
Гласът на настигащата ни Дара смъква планина от гърба ни. Едва сега съзнаваме колко ни е безпокоело закъснението й.