Бранко не се стърпява и извиква на Никифор с укор:
— Видя ли? Идат!
И Присмехулникът се заяжда с Никифор:
— Тоя път не позна! Две на нула!
Групата се радва най-много на тия, които се завръщат при нея.
Запъхтяна, извън сили, Дара се появява иззад рида.
Сама. Оставаме слисани. Всички втренчваме очи зад нея в отсъствието на Деян. Още по-тревожна сянка прихлупва мигновената ни радост. Прибързаното тържество на Водача увисва във въздуха.
Дара грохва направо в снега да си поеме дъх. Не я питаме нищо. Тя още не може да проникне в настроението ни и сияе, че ни е догонила. Пак е заедно с нас.
Оставила е зад гърба си най-страшното: шума от единичните си крачки в тишината. Не са могли да я настигнат собствените й стъпки и да я върнат назад.
Само Никифор процежда злорадо:
— Не ви ли казах, че той няма да дойде?
Дара започва да включва.
— Деян е уплетен в една паяжина! — промълвя тя на пресекулки, чувствувайки се виновна, че не е успяла да го доведе.
Не й отговаряме, умислени. След дълго поемане на дъх, тя отвръща на мислите ни:
— И аз се чудя. Злокачествен казус. Не приличаше на себе си. Като плъх в капан.
Разменяме си подчертано спокойни погледи. Само Водачът отбива очи встрани.
— Деян предупреди, че служебно е възпрепятствуван! — казва той с пресъхнал глас.
Звучи неубедително. Никифор спотайва в ъглеца на устните си една иронична усмивка, която всички забелязваме, без да поглеждаме към него.
В такива моменти и най-краткотрайното мълчание изглежда безкрайно. Никифор не бърза да го наруши. В натегналата тишина чуваме мислите си:
Губим разреди! Групата е в непълен състав: вместо 16 — 15!
Слав, операторът, който досега се е спотайвал зад гърбовете, излиза напред:
— Аз ще бъда шестнадесети!
Избухваме в хаплив смях.
Слав настоява, без да се обижда, сякаш самото му присъствие между нас го издига над всяка обида:
— На мястото на Деян!
Това още повече ни разстройва.
— Кон за кокошка! — притуря Присмехулникът с достатъчен шепот, за да бъде чут от всички ни.
Водачът си излива яда върху оператори:
— Връщай се, докато е време! Не е за тебе!
Бранко отива по-далече, както винаги:
— Всичко ще провалиш! Заради тебе ще изтървем Памир!
Това е най-унищожителният аргумент. Но Слав, без да се засяга, умолява:
— Поне само до Зъба! Да хвана едно ъгълче…
Водачът махва с ръка:
— Стига пазарлък!
Как искаме да го отстраним, без да знаем, че с това отстраняваме самите себе си от всички други.
Как искаме да отлъчим от нас човека, който ще остави за нас единственото свидетелство. Но добре, че той не е честолюбив и налага своето.
Дара чувствува болезнено, че идването й без Деян ни разстрои. Ясно, че на самата нея не държим.
Още не си отдъхнала, скача, за да ни обясни нагледно, без да я питаме за това, как е отказал той. Мъчи се да ни разсмее, представяйки ни нещата с преувеличения по неин маниер.
Гротеска на снега
Истината, примесена с измислица, е по-убедителна.
Дара с имитаторска дарба изиграва една гротескна сценка:
— Влизам в института така с екипа. Църковна тишина. Качвам се чак на тавана. Табелка „Експериментална лаборатория“. Голяма фирма, бедно положение. Вмъквам се, без да чукам. Таванска стаичка, омотана в жици. „Деяне, излез от паяжината!“ А паяци в бели престилки протестират: „Пази тишина, момиче ли си, момче ли… Отде се извъдиха такива?“ — „Де профундис!“ — казвам и си пробивам път през джунгла от жици: — „Деяне, тебе ли ще чакаме?“ — Той увисва на една жица: „Нали съобщих? Не мога!“ — „Как можеш да не можеш?“ — „Правя годишен баланс!“ — „Балансьор! Сега се решава дали ще ни пратят на Памир!“ — Чукам на апарата пред него.
Дара чука на камерата, която в този момент я заснима.
В зимния алпийски екип, с въжето, навито на обръчи и стегнато с възел на лявата й ръка, с пикела, с ъгловати момчешки жестове, които се стрелкат в най-неочаквани посоки, тя е безподобна.
Можем да си представим как ще изглежда на ням филм: една пантомима, която би могла всичко да изразява — Пинокио в разпра с мухите, Хитър Петър се препира с гъските на пазара, Дон Кихот се бори с вятърните мелници.
Без да се смути, Дара продължава:
— Питам го: „Е, в кое чекмедже си тикна прословутата дисциплина? Извади я поне за превъзпитание на такива като мене!“ А той: „Не мога да се измъкна!“ — „Да не си муха в шише с лепило?“ — А един сив, с миши очи се намесва: „Значи, имало и жени алпинистки!“ — „Ще има — казвам, — щом мъжете ги няма!“ А Сивият: „Аз съм против такива, които рискуват живота си за нищо!“ А аз: „Щом не можем да бъдем като тях, то можем да бъдем против тях!“