Една девойка върви по лъкатушна пътечка. Забелязва бялата пеперуда. Спомня си поверието, че трябва да си намисли нещо, щом съзре първа пролетна пеперуда. Спира се и я проследява с очи. Прошепва като заклинание:
— Да срещна някого!
Втурва се и настига тайфата си. Вървят сред самотни дебри. Росица все се озърта в очакване да се изпълни пророчеството на бялата пеперуда. Никой. Вековни стволовати мури. Едно гигантско дърво просича в сенките пряк път към слънцето. Да срещнеш дърво — каква щастлива среща за човека! Но девойката е още твърде млада, за да разбира това.
— Май загубихме пътеката! — казва един от излетниците.
— Загубени сме! — се изплашва приятелката на Росица.
— Да се върнем! — предлага друг.
Спират се в нерешителност. Ни следа от пътеката. Тишината става още по-непроходима.
Зачуват се стъпки. Ланската шума шушне под нечий енергичен вървеж. Росица трепва в предчувствие. Предсказанието на бялата пеперуда!
Строен момък слиза направо от височината, без пътека, без заобикаляне. Може би впечатлението за стройността му иде от стволовете на дърветата, между които се появява той. Гол до кръста, със заметнат пуловер на раменете. Превързал е ръкавите през шията и подмишницата си в нехаен възел.
Погледът му се натъква долу на групата като на препятствие. Непознатият се спуща по отвъден скат. Девойката изтръпва: ще се разминат!
Един от излетниците се провиква:
— Къде е пътят за Тодорин връх?
Рад се отбива неохотно. С видимо усилие на волята се спира на разстояние.
— Отклонили сте се! — полуобръща се с мъка и сочи с лявата ръка някак изтежко: — Ще хванете напряко оня рид, за да прекосите пътеката, тя ще ви изведе!
Росица го наблюдава внимателно. Саможивец. Усмивката й търси повод, за да се появи, и като не го намира, пак се появява. Но той отминава тази лъчиста горска находка.
Тя не откъсва очи от него. Забелязва нещо не съвсем в ред към рамото му.
— Да не сте си наранили ръката? — запитва тя.
— Малко е счупена! — отвръща той спокойно и забързва надолу.
Едва сега всички виждат, че едното му рамо е неестествено изкривено. Росица гледа след него смаяна, с отлята усмивка. Внезапно се обръща към спътниците си:
— Ще ида да видя що за човек е тоя!
И се спуща надолу след него, без да изчака реакцията им.
— Почакайте! — вика тя към ранения.
Рад със свръхнапрежение се полуобръща. Хвърля й един сприхав поглед. Девойката го настига.
— Ще ви придружа! — заявява тя безпрекословно.
Той се смръщва от състраданието й:
— Бъдете спокойна, няма да сбъркам пътя!
Тя му подава лакътя си:
— Облегнете се на мен!
— Приемам не за друго, а защото на хубаво момиче не се отказва!
Слънчева невеста
Рад потъва и се сгушва на сигурност в снега. Сега никой не може да го откъсне от спомена.
Излет в планината през есента. Росица и Рад не са усетили как са се сближили. Двамата търсят сгода да се отделят от другите.
Ние, групата, подпомагаме това, правейки се, че не забелязваме нищо. А ние всичко знаем. Държим тази любов да се осъществи непременно. Избухливият Рад има нужда от укротяване чрез нежност. Росица е тъкмо подходяща: слънчево същество.
Поетът, самотен, както винаги, вървешком дрънка на китарата все същата мелодия, речитативно монотонна. Сега той е влюбен в Росица, както и в Зорка. Поетска съдба: да се вживява в чуждата любов.
„Любимото лице не се запомня — макар и да гогледаш часове.
Дали защото се впечатва в тебе така дълбоко, че през теб излиза и се излъчва някъде отвъд?
Или защото, гледайки в него дълго, все искаш в погледа му да откриеш как ти се отразяваш там и търсиш в него собственото си лице?“
Уединени, Росица и Рад заглъбват навътре в тлеещите сенки. Златен листопад. Всеки лист отнася впечатана една лятна усмивка на слънцето.
Поетът си мисли: Зорка чрез планината стигна до истинската любов. Росица чрез любовта проникна истински в планината. Всички пътища рано или късно водят все до сърцевината на природата. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Рад откъсва златист стрък трева и започва да го увива край пръста си. Росица го предизвиква със серпантинен смях:
— Все си намръщен!
Той изплита халка от тревицата и я нанизва на тънкия пръст на момичето. Прошепва в ухото й:
— Моя…
Смехът на Росица го омотава в звънливи серпантини:
— Венчалната халка от сламка!
Целуват се и потъват в дълбочините на листопада. По раменете им слитат и кацат още топли листа.