— Каква жена ще ми станеш, като си такава непослушна! — я гълчи Рад.
— Че защо да съм непослушна?
Той мълчи. Шепот на падащо есенно листо.
— Не искаш да те уча на алпинизъм!
Един лъч през листата я уцелва в зеницата. Окото й блести кехлибарено. Росица му противоречи със смях:
— Стига едно въже в къщата!
Рад се начумерва още повече. Повтаря й думите на Деян:
— Трябва да се научиш да се браниш от стръмното! Гледаш: скала, препречена пред тебе, и спираш. А не знаеш, че скалата е също път. И то най-прекият и най-щедрият — ще те възнагради за усилието с най-красивата гледка, невидена от никого!
Смехът на Росица се изскубва от съветите му. Девойката тичешком настига другите. От нея лъха на още прясна прегръдка, на още неугасена целувка по устните.
Деян, старият ерген, се потапя в своя самотен размисъл — изтърван живот е неговият. Поетът дрънка с китарата. Той няма чувството, че е изтървал нещо от света. Вживява се в безброй чужди съдби и не усеща, че няма собствен живот. Напротив, струва му се непоносима мисълта да бъде затворен в единочката на някаква своя съдба, па макар и най-богатата с приключения и вълнения. Каква бедност! Да се ограничиш с възможностите на един вариант. Той е щастлив с поетската си участ да се чувствува безброен, безграничен, неизчерпаем.
Мащерката не е толкова невинна, колкото изглежда
Росица безгрижно нагазва боса из слънчеви вирчета. Там трепка отражението на листата като пернати птици, слитащи към дъното. Тя се прехвърля от камък на камък по реката. Плиска си с пълни шепи слънчева вода на лицето.
Скулпторът се възхищава:
— Златното момиче!
Все някой друг от групата трябва да отвори очите на мъжа.
Едва сега Рад забелязва: вярно! Момичето е в бледоруса гама: очи, коса, вегди, мигли — почти безцветни. Прозрачна кожа. В безслънчев ден по улицата няма да й обърнеш внимание. Сякаш цветовете й са угасени. Но достатъчно е да попадне в слънчев сноп, за да изгрее нейната багра. Прозрачната й кожа става лъчиста. Косата й лумва като пламтяща факла. Тънките дъги на веждите й заблестяват. Миглите й запърхват като пчелни крилца. В дълбочините на зениците й се смее един кехлибарен лъч. И в смеха й звънтят лъчи.
— Слънчева невеста! — казва Поетът.
— Само че слънцето й много намръщено! — подхвърля Присмехулникът по посока на Рад.
В отговор Рад още повече се начумерва. Асен намира повод да си теоретизира. Казва на Дара тихо, изпитливо:
— Някои жени се влюбват в навъсен облак. Привлича ги, зареден с електричество. Атавизъм. Навярно пробужда женския инстинкт за покорство под гърма.
Дара възразява с цяло тяло:
— Тъкмо обратният инстинкт на жената: да подчини гърма и да го опитоми в послушен, верен пес.
Бранко се обръща към Росица закачливо:
— Нещо много си весела!
Росица не отбива намека, а го унищожава с откровеност:
— Това ми е най-щастливият ден!
При внезапни пориви на вятъра от гористите склонове се спущат сухи пороища от жълти листа.
Росица се стрелва по една стръмнина надолу, сякаш за нея не важат законите на тежестта.
— Мащерка! Вятърът дъхти на мащерка! — възкликва девойката и набира китка в шепа.
Росица се увлича и се смъква още по-надолу по сипестия склон. Този ден тя не стъпва на земята. Факелът на косата й се раздухва от вятъра и пламти на слънцето.
— Внимавай! — се провиква Рад.
И викът му е намръщен. Девойката предизвиква своя облак. Тя безгрижно подрипва от камък на камък и размахва дъхавия букет.
Рад се устремява след нея, спущайки се косо по склона.
— Колко мащерка! — ахва тя и протяга ръка към едно бухнало снопче мащерка, изникнала от самите скали, полюшвана от вятъра.
Камъкът, на който е стъпила Росица, се откъртва. Момичето се вкопчва с ръка в мащерката, но тя се изскубва. Росица полетява надолу. Рад се юрва стремглаво след нея, без да гледа къде стъпва, обезумял от безсилието си да й помогне.
Нежното й тяло се въргаля по сипея като по стъргало. Подхвърляна от камък на камък, тя се строполява от огромна височина долу в дерето. Китка мащерка се разпилява по сухите камъни. Смърт в полет. Смъртолет.
Рад стои надвесен над тази пустота. Сипеят се рони с парещ шепот надолу. Най-грозната смърт дъхти на мащерка.
Лице срещу лице с бездната. Едно бързо обземащо го умопомрачение. Сякаш е надзърнал в самия кладенец на тъмните сили.
Мълчаливецът
Запомняме го с мълчанието му.
Рад е ударен от шок. Той, сприхавият, все намръщеният, сега получава обратни реакции на спокойствие и ведро лице.