Выбрать главу

Започва да обикаля планините като отшелник. Онемял.

Мълчи, защото има толкова неща да говори със себе си. Поетът се мъчи да дешифрира вътрешния монолог на Мълчаливеца:

Лоши сме с тия, които обичаме.

Кой е виновен?

Любовта е невинна винаги, каквото и да ни донесе, където и да ни изведе.

Има разрушителни сили вътре в нас.

Някакво заслепение, когато обичаме, някакво слънчево затъмнение.

Както глухарите, губим самозащита.

Тъкмо тогава връхлитат тъмните сили в образ на дъхава, най-невинна мащерка.

Рад с трескав поглед кръстосва стръмнините. Щом надуши мащерков аромат, носен от вятъра, се спуща да изкоренява дъхавата билка до стръкче. Сякаш бърза да спаси някого. И разговаря мълком със себе си.

Поетът се мъчи да проникне до фикс-идеята на Мълчаливеца:

Трябва да се изтръгва из корена всичко, което подмамва с благодушие, всичко, което упива с кротко ухание, всичко, което обещава успокоение, всичко, което приспива тревогата.

То ни подвежда към пропастта!

Счува му се, че ехото на нечий смях му противоречи. Рад продължава с мълчание да предупреждава за опасността.

Тъкмо бяхме се поуспокоили, че раната на Рад е позарасла, Бранко се изпуща с недосетливостта на младостта:

— Есен е вече… Мащерката мирише силно.

— Млъкни! — прави му знак Асен да не споменава тази дума.

Но Рад е чул. Скача и хуква да я изскубва настървен.

Ние се мъчим да изкореним думата „мащерка“ от разговорите си. Това табу прави езика на групата интимен, затворен, наситен с тайно очарование. Чужд човек не може да проникне в магията на груповия език. Общата грижа за другаря ни свързва с особена близост, ухаеща на мащерка. Може би най-здравата спойка на групата е нещастието на един от нас. То прави колектива ни необходим, загрижен за някого, озарен от взаимопомощ. Придава по-възвишено значение на групата ни. Издига я в собствените ни очи.

Мисълта за клетия ни другар ни довежда до умиление: ах, колко сме добри всички ние!

Мълчанието на Рад звучи като вик за помощ.

Това мълчание е химнът на нашата група.

Бялата пропаст

Сипей от сняг се рони със студен шепот надолу.

Рад потъва във вечна бяла нощ.

Най-после! Отдавна е очаквал края.

Направил е всичко, което е било по силите му. Изкоренил е всички мащерки по пътя си. Но какво може един човек пред необятния свят, пълен с измамлива кротост и с подвеждащи ухания?

Бялото цвете на снега няма аромат.

С какво ни подмами тогава?

Липсата на съпротива превръща умирането на Рад в приспиване, както и животът му без Росица е бил тежко спане — две сънни състояния, от които отсъствуват животът и смъртта.

Лавината го хвърля долу в обятията на годеницата му.

Бяла пропаст — сън без сънища.

Нелепицата

Размяна на местата

Никифор, последният в редицата, пръв забелязва лавината.

Той е предвидил злополуката! Той я е очаквал!

В първия миг почти възликува.

Но веднага е замотан в снежната центрофуга. Всички мълнийно разменят местата си. Първите стават последни, последните — първи.

Никифор се е чувствувал оневинен чрез мястото, което заема: последен. А сега е извъртян на първо място.

Лавината го преобръща, изправя и възкачва на водаческия пост, натоварва го с цялата тежест на снежния потоп.

Но той по навик знае: стоиш ли изправен, с вдигната глава, ти ставаш мишена. И той се навежда и сгушва в сигурността вътре в снега. В мелницата на лавината всичко се смесва: глава и крайници, чело на групата и опашка.

Той отчаяно търси земята, да се хване за нея, да стъпи здраво. Няма я земята. Изпод нозете му кой я измъкна?

Дори някой да би казал на амбициозния Никифор, да би отлепил клепачите му от снега и да би извикал в ушите му, затъпкани със сняг:

— Погледни поне веднаж истината в очите! Това е сравнително малка лавинка! Да се вдигнеш в цял ръст, да се опънеш на пръсти, да просреш ръка, и ще стигнеш тавана й. При това, ти попадна в най-плиткия й плавник!

Как? Той би побеснял от ярост. Никой не би могъл да го разубеди, че лавината не е гигантска, тъкмо по мярка на амбициите му.

Не му нарушавайте поне тази последна илюзия!

Голямото и малкото

Поетът търси формулата на характера на Никифор:

Твоята провинциална страст е Голямото.

Цял живот те разяжда съжаление: в малка страна си роден, с малък простор.

Малки са тук планините за тебе, малки са най-високите им върхове, малки са най-върлите им стръмнини, малки възможности да се издигнеш.

Малка е даже лавината, малка, но ще затрупа и тебе, и твоята голяма амбиция.