Безсмислието има някакъв смисъл също
Никифор попада в каменоломня. Отвред го удрят ледени чукове с едно нелепо припомняне:
— Не съм си продължил трамвайната карта! — настръхва той от ужас.
Шибащи го образи: старата трамвайна карта, изтрита от носене, с изтеклия срок. Контрольор в трамвая:
— Другарю, глоба! Слизай! Срокът ти е изтекъл!
Никифор шари из джоба си за два лева. Трябва да скочи в движение. Все още държи разтворена трамвайната карта. Датата му се набива в очите, едра, с крещящо зелено мастило.
Скок от трамвая. Насрещен вятър. Лавината го прегазва. Удар след удар, образ след образ.
Дара му се надсмива отмъстително:
— Това ли ти е дисциплината, да не си продължиш трамвайната карта!
Никифор се свива в снега презглава, да се скрие от присмеха на групата, който е по-опасен за него и от лавината.
Но гласът на Присмехулника се провира с лисича гъвкавост до него:
— Ти, дето все оправяш другите, себе си не си оправил!
Асен го обвинява:
— Подозираш всички нас, а сам си бил с нередовна карта!
Никифор не може да мръдне, хванат на местопрестъплението.
— Една неизправност води до друга, по-голяма! — му припомня Водачът, биейки го с неговите камъни по неговата глава.
Точно тези думи Никифор повтаряше на другите, докато той бе водач. Запокитва далече трамвайната карта. Иска да се освободи от тази натраплива нелепица. Мъчи се да се съсредоточи в методична борба с лавината, тъй както подобава на опитен бивш водач.
Но го засипва лавина от трамвайни карти.
Дали няма някакъв скрит смисъл в тази безсмислица? Защо тъкмо фанатикът на дисциплината е направил един дребен пропуск, изплувващ сега из дълбините на подсъзнанието?
Лавината затрупва едрото и дребното, смисъла и безсмислието, края и началото, обръща ги, разменя местата им, смила ги.
Всичко изчезва.
Пръстите на Никифор шарят в снега за помощ и срещат други пръсти. Може би тия на Водача. Но пръстите им не се виждат и се разминават слепи, вкочанени, станали съставка на снега.
Затрупаната памет
Щастие в нещастието
При вика: — Лавина! — операторът Слав вдига ръце.
Той е един от онези, които нямат лице. Физиономията му не се налага на вниманието с нищо, не се запомня. Той се запечатва в паметта на всички ни с лицата на другите, които все лови и запазва в обектива на камерата. Има такива незапомнящи се черти, които се разтварят в другите лица.
Едва сега в мига пред смъртта образът му се индивидуализира.
Един проблясък на лице.
Ярки, вдъхновени черти. Изражение на откривател.
Той забравя всичко на света, забравя себе си. За него опасността изчезва.
Опиянен е от величавия случай, който се пада един-единствен път в живота му и никога повече.
Със светкавичен рефлекс смъква камерата от рамото си, насочва я срещу лавината и я пуща.
Под нозете му почвата се подкопава. Светът се руши наоколо, а той не забелязва. Олюлявайки се, Слав пада, но все още държи камерата вдигната високо над главата си.
Снежният валяк го замотава. Вихрушката го поглъща.
Само две ръце ожесточено стискат камерата и я крепят горе всред бялата пяна. Стихията я изтръгва от вкопчаните му пръсти. Пръст по пръст откопчава.
Но камерата е пусната и продължава сама да снима.
Снежният пропелер я завърта и сгушва в една бяла кухина.
Камерата снима слепешком лавината извътре. Сякаш е попаднала в самата й утроба. Бяла тъмнина.
Проблясващи тласъци на снегореза. Вечна нощ, повита в пелени от сняг.
Операторът, цял пресукан като пране за изстискване, в последните си мигове се опитва мислено да гледа през окото на камерата, обърнато към жестоката красота на света. Той вижда неописуема прелест дори в лавината.
Изтървана от ръцете му, камерата продължава да действува като поет, получила от него този вдъхновен тласък. Безпристрастността на обектива изведнаж се превръща в проникновение.
Макар и обективист по занаят, операторът е така емоционално погълнат от своята работа, че всичко, до което се докосне, става изкуство.
Но това ще се открие едва след смъртта му.
Лавината сякаш събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу.
Ролките се изтъркулват към дъното на пропастта. Сляпата вихрушка ги напъхва навътре, навътре в пряспата, сякаш да ги скрие, за да ги запази до размразяването…
При размразяването ще се открие загубеното
И когато не дишам, се надявам.
Операторът надниква в бъдещето:
Дълбока клисура — гнездо на ехо.
Южнякът ръфа пряспа. Снегът се топи, превърнат в песен. От пряспата извира ручей — той расте, тя се смалява. Ручеят клокочи все по-буйно, преде водите си от снега на тънки, безбройни нишки.