Слав, операторът, просиява:
— Точно 16 души!
— С тебе ставаме минус трима! — казва Присмехулникът, изчаквайки да се умълчим. — Един ще трябва да носи камерата, а друг — тебе надолу към хижата!
Операторът се смее, доволен, че е причислен към групата, макар и с подигравки.
Присмехулникът включва на предаване. Наглася микрофончето и го омотава с парата на дъха си като с памук.
— Ел-Зет 23. Тук Орловец! Чуваш ли ме? Групата тръгна в пълен състав по маршрута. Посока към Зъба. Посока към Зъба. Приемам! — натиска копчето на прекъсвача. — Приемам! Да… Да… Прието! Край!
Сигурно насреща прихват от смях. Самият глас на Присмехулника звучи като виц.
Водачът пита:
— Какво отговориха?
Присмехулникът прибира слушалките и микрофончето.
— Какво ще отговорят? „Правилно! На добър час!“ Сега можем да вървим напред. Съгласувахме!
Предчувствието на един се предава на всички
Суеверният се обажда привидно весело:
— Нощес ми се присъни лош сън!
Горазд бърза да изяви колко е надрасъл предразсъдъците:
— Не думай! Хайде да се връщаме!
А Поетът се обръща, цял в тръпно внимание:
— Какъв сън? — Той винаги е готов за всичко да пита.
Дори най-отдалечените в редицата надават ухо.
В прозрачния стъклен въздух гласът се удря със звънтеж:
— Деян ми скрил обущата, не ме пуща да тръгна! — Суеверният е още вътре в съня си. — Аз ги търся, търся, ругая го. И на края, за да не закъснея, тръгвам бос…
— Не стигна ли бос до Памир? — го пресича Присмехулникът.
Памир… Покривът на света. Това име ни пронизва с болезнен копнеж. То се е превърнало за нас в символ, в заклинание. В него са събрани всички наши неосъществени стремежи, амбиции, надежди, разочарования.
Асен разсъждава:
„Истинската човешка група не може без някакъв Памир, който да я извисява в облаците и там да я държи споена в един връх.“
Суеверният добавя с прекалена нехайност:
— Да не мислите пък, че вярвам в сънища!
Димо го дразни:
— Внимавай, че сега си 13-и в колоната!
— Глупости! — Но все пак Суеверният преброява с око хората в редицата. — Не съм! Ти си 13-и! — Обръща се към Димо, който върви зад него: — Дай да се сменим! Мене на 13-о число ми върви!
Димо свива рамене пренебрежително. Сменят местата си. Суеверният постъпва така, за да преодолее суеверието си.
През всички ни пробягва неволна тръпка: дали няма да има някаква съдбовна последица тази детинска игра на смяна на местата?
Какво не минава през ума на човек, който с часове върви из планината, загледан в снега пред себе си.
— Защо аз например не сънувам? — пита Поетът.
— Защото поетите страдат от безсъница — припомня Присмехулникът.
Суеверният мимоходом се изтърва:
— Все пак някои сънища се сбъдват…
— Упива те мистика като мастика! — прави каламбур Присмехулникът.
— Какво ще кажеш, Философе? — пита Слав, операторът, нарочно, за да го принуди да се обърне и да го заснеме, преди онзи да се е усетил.
— Суеверия! — отвръща компетентно Асен. — Всички съногадатели са смешни. Дори Фройд в раздела за сънищата изведнъж звучи наивно: стига до елементарна символика.
— Но защо човек сънува? — пита пак Поетът.
— Питай защо се събужда? — казва Дара.
— Сънищата са отпадъците на съзнанието в подсъзнанието… — продължава Асен.
— Един вид кошчето на съзнанието! — вметва Присмехулникът.
Дара възкликва:
— Че то отпадъците по-хубави от…
Водачът туря край на бъбренето ни:
— Ускорявай темпа! Стига приказки!
— Ускорявай! — се предава от човек на човек. — Уско-ря-вай-й!
Колективът ни при трудните сблъсъци с природата така се е споил, че не можем един без друг, при все че непрестанно се заяждаме. Свикнали сме да съгласуваме стъпките си, но не и думите. Дори понякога словесно отреагирваме невъзможността да се опълчим на дело един срещу друг. Странното същество НИЕ е неуязвимо отвън, но застрашено извътре. Ние инстинктивно чувствуваме това. И понеже държим да бъдем НИЕ, на всяка цена НИЕ, се пазим от самите себе си. Позволяваме си открити разпри, лице срещу лице, но не и подмолни борби иззад гърба. Доколкото това е възможно в една група.
Добре, че има някъде Памир да ни сплотява под своя шеметно висок покрив.
Макар и отсъствуващ, Деян запазва своето място. Една невидима празнина между втория и третия в редицата. Водачът Найден по навик се озърта и търси там познатия силует за подкрепа и съвет. Сякаш Деян все още може да ни догони по означената от самия него маркировка и да си заеме мястото. Без съмнение, той е особено нужен на групата. А докато е бивал с нас, ние го пренебрегвахме и дори му се надсмивахме, като на най-стар.