Лавина.
Сред море от мъгли и облаци се издига бял връх, наподобяващ айсберг. Дебели навеи пресен сняг. Дребна някаква задръжка едвам крепи натрупани преспи, надвесени като козирка над пропастта. В един миг от върха се спуща комета, опашката й замъглява деня. По стръмния склон руква бяла лава. Безшумно, страхотно в своето нямо сгромолясване.
Този снежен водопад, надигнал облак от бяла пушилка, ни удря в някакъв приспан мозъчен център да си спомним всичко, което се е замразило в паметта на мъртвите.
Как се е натрупала лавината — снежинка по снежинка, стъпка по стъпка, дума по дума, жест по жест.
Кой всъщност е поетът?
Поете, признай поражението си!
Слав, операторът, жалкият, нескопосан алпинист, на когото всички се смеехме, извърши онова, което ти не успя: запази нашите следи в паметта на хората.
Ти искаше да оставиш знак: не че сме умрели, а че сме живели. Умора. Жажда. Студ. Свръхусилие. Другарство. О, как сме живели!
Нищо не можа да оставиш след себе си.
Защо не изпълняваше нашите желания да пишеш по разни случаи: за нашите победи над природата, за нашите другарски празници, за пълнолетието на Бранко?
Сам изтърва своята звезда!
Слав, операторът, стана поетът на групата.
Без никой да го заставя, той снимаше лицата на алпинистите. Тези лица, загорели от слънце и вятър, които блестят като фенери, запалени от простора и гледките. Поетът на камерата успя да ги види: спокойни и скромни. Лица на хора, които не са сигурни, че могат навсякъде да се качат, както някои си ги въобразяват. Не са надменни, като че върховете стоят под тях. Напротив, замислени, те гледат отдолу нагоре с уважение върховете, без да надценяват усилието си да ги достигнат.
Поете, сляп ли бе за тези лица?
А ти съчиняваше своите отвлечени, херметични, неразбираеми стихове!
Нямаш време да се поправиш.
Поетът задава един въпрос на вселената
Моя ли е грешката, звезди?
Струва ми се, бях до края верен на едни невнятни гласове, идещи от най-далечното „наблизо“ с ритмовия шепот на кръвта.
Струва ми се… Сигурен съм… Може би… Не зная…
Ваша ли е грешката, звезди?
Отвръща му един снежен свистеж в ушите като студен, безстрастен смях на далечните звезди.
Талант и група
Не си ли въобразява Поетът, че изпълнява повелята на своя талант?
Ние, групата, сме особено, неизследвано същество. На него принадлежи бъдещето. Това многооко, многоръко, многовалентно същество ще насели планетата.
За да се развива в себе си, групата има нужда от таланти. И тя си ги създава. Тя просто насочва излъчванията си към един свой член и събужда в него дарби, които биха останали дремещи и потиснати вън от нея.
Ние казваме: „Пиши!“ И неопитният стихоплет израства, оправдавайки надеждите ни.
Ние казваме: „Пиши за това, пиши така, пиши сега!“ И Поетът, ако има съзнание за ролята си, сяда веднага да твори.
Но и съществото НИЕ не познава ролята си.
Може би нашите преки поръчки са само една видима част от цялостната ни, вътрешна програмираност. Кой знае, дали без сами да разбираме това, ние не въздействуваме на таланта по други пътища, ирационални, обратни?
Дали няма нещо друго, по-дълбоко, опако, което се предава от групата на Поета? Някакви потиснати вибрации, някакъв неосъзнат копнеж по далечното, неовладяното, загадъчното?
Може би, отговаряйки на вътрешната си потребност, Поетът всъщност следва нашите потайни влечения към нови образи, към различно от досегашното мислене, към незнайни светове — тъкмо обратното на онова, което ние считаме за ценно.
Самият факт, че търсенията и лутаниците на Поета ни дразнят така нетърпимо, не загатва ли, че в тях подсъзнателно чувствуваме собствените си напразни търсения и мъчителни лутаници?
И дали, осъждайки жестоко експериментите на твореца, ние по този начин нарочно не предизвикваме неговата цялостна вътрешна мобилизираност да търси, да открива, да докаже своята и дълбоко наша правота?
Може би подсъзнателната наша лъчева повеля заставя таланта да рискува в името на нашето развитие. Днешните негови приумици, които дразнят вчерашните ни представи, може би ще станат утрешните ни понятия. И така ще се измъкваме от собствения си калъп, ще се раждаме наново от себе си. И Поетът трябва да носи родилните болки за цялото младо, утрешно същество НИЕ.
Поетът сам твърди: „Не аз пиша, някой друг пише с моята ръка.“ Кой е този „някой“?
Може би това е многоизмерното същество НИЕ, което подсъзнателно му диктува своите потиснати, неизразени, звездни импулси?