Как?
Как да се помирим с поражението?
Поражението ни издига над всяка победа. То ни прави обикновени хора, близки до най-човечното.
Поражението е човешка участ, щом сме смъртни.
Усилията не са били напразни, щом са те довели до поражение — с това ти си победил страха си от поражението.
Защо се боиш, че няма да успееш?
Има ли по-голямо постижение от едно мълком преглътнато поражение?
То ти носи удари, които те държат буден и зорък.
Най-творчески дръзновен е образът не на преуспелия, а на претърпелия корабокрушение.
Най-високо над себе си се издига не възвеличеният, а поваленият.
Поражението носи себепознание.
Поражението ми показва собствените граници, а щом си видя границите, аз ще поискам да ги прехвърля отвъд.
Поражението е моята тиха победа, от която излизам по-добър, по-зрящ, по-трезв.
Болката ме оздравява.
Неуспехът ме прави по-близък с всички, по-интимен с човека.
Човешкият живот в крайна сметка е едно поражение.
Как да се помирим с поражението?
Осъден на вечно търсене
Поетът се вживява в агонията на всеки един от загиващите. Пита безответния сняг:
„Може ли целта на толкова борба и усилие да бъде — да оцелееш?“
Спазми на протест и ярост срещу сляпата лавина, която реже лицата ни, сече крайниците ни, троши ни и ни дави.
Поетът търси, търси трескаво нещо да ни предаде през снега, за да не бъде така тежък пътят ни отвъд.
Нима до последния си дъх ще търси? Поне в самия край няма ли да намери?
Настъпва мигът, в който всичко е възможно.
Да разбереш, че си ограничен — оттам започва твоята безграничност.
Внезапна, неподготвена развръзка преди завръзката — това е нелепата драма на живите.
И все пак, има нещо, не може да няма. Нещо, заради което се понасят мъките на живота и на смъртта.
Какво е то?
В последния миг му проблясва мълнийно едно стихотворение от английски поет, на когото дори името е забравил:
„Хиляди прелестни цветя умират, невидени от никого.
И техният аромат угасва в пустинята.“
Нима последният излив на душата ти ще бъде чуждо стихотворение?
Няма ли да намериш нещо свое най-после?
То те разпъва извътре. Зяпаш като удавник.
Цял живот го носиш в себе си — своя вик към слънцето, с който си се родил и ще умреш.
Той напира на залпове и ти разпъва устните, както безмълвието на глухоням.
Най-родилната мъка е да се прераждаш в думите, най-заприщеният напор.
Смешна е твоята азбука от ръкомахащи образи и неизречен полустон, полузов, вбит със зъби в снега.
Край… Не ти стига дихание.
Тъй ще умреш от усилие своето онемяване да разковеш.
Чакай… Какво ли, какво трябваше непременно да предадеш на кого?
Той настига задъхан без дъх своите стихове, гони ги напред в годините, докосва ги с конвулсивни пръсти и ги изтървава.
Поетът губи съзнание
Сънят — това нереално време — само то ти принадлежи.
Бяла, варосана стена, запомнена от детски дни.
Ти лежиш от шарка. Треска те тресе. Обърнат към стената, с часове я гледаш.
Прясно варосана, пъпчива, сякаш сипаничево лице. Още си дете — затуй я виждаш:
Белите брадавици обрастват с брада.
Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.
Арфа с лунни струни. Звън-н-н. Усмивка. Рони бисер сълзи.
Цял живот си я заобикалял, а все в стената удряш нос.
Бяла варосана стена на класна стая.
Сляп си вече да й зърнеш чудесата.
Сянка от крило на птица в миг я прекоси — зачеркне фантастичната фактура на мазилката.
Грабва те илюзията, че ще се измъкнеш на простор.
Искаш със главата си да я разбиеш. Удряш. Твърдостта й с болката измерваш.
Бяла, варосана стена на стар затвор.
Все ти пречи да й зърнеш чудесата някаква дълбока пукнатина във зида.
Разклонява се копнежа ти опасно. Ти събаряш здравата стена с мечти да бягаш вън на свобода.
Бяла, варосана стена на бели облаци.
Най-голямата любов да би осъществил, ти пак ще влезеш във домашния капан от четири стени.
Пак ще ти попречи някаква пролука да съзреш безкрая на стената.
Пролетен капчук ще задълбае може би зида, за да те призове по морза на открито.
Бяла, варосана стена от едрозърнест сняг.
Най-безстрашен алпинист да бъдеш, рано или късно, все ще стигнеш до стената на снега.
О, защо последните секунди пропиля в надежди за спасение!
О, защо броените секунди пропиля в оскъдни спомени!
Трябваше да вникнеш в чудесата на снега.
Трябваше, притиснат до стената, да я завладееш, както някога като дете я бе владял.
Бяла, варосана стена — лист, откъснат от тетрадка.
Цял живот се мъчиш да родиш от себе си поет. А си бил роден поет като дете.