Бяла, варосана стена със белези от шарка.
Снежните брадавици обрастват със брада.
Облак. Пуканки валят. Разцъфва скреж.
Лунен лък. Усмивка. Бисер-сълзи…
Кой отвън стената ти дълбае? Процеп.
Ледокопи бият. Стъпки. Викове. На помощ идат!
Махайте се! Не отнемайте стената на детето!
Тъкмо я откри във цялата й неизчерпаност.
Бяла, варосана стена…
Сълза замръзва в погледа и става парче лед.
Последни спазми и тръпки в нашата патетична битка, в нашата безмълвна, последна битка за живот. И някаква необятна арена — бялата планина — за тази мравча, незабележима смърт на някаква си човешка групичка.
Кой ще се спаси?
Може би спасява се онзи, който отхвърля товара на мислите.
Димо, жилав момък, върви в опашката. С наушници, каито пропущат шумовете отвън и ги задържат, превръщайки ги в проточено бучене в раковината на ухото. Ледокопът е в дясната му ръка.
При вика: — Лавина! — в ухото му заехтява звуков водовъртеж: На-ви! На-ви!
Връхлитат го образи, напиращи в съзнанието мимо волята му:
Тренировка.
Деян, ветеранът в планината, ги учи:
— Човек не си познава възможностите докрай!
Димо с един замах хвърля раницата си и заедно с нея запраща тези натрапливи образи далече от себе си. Остава лице с лице с лавината.
Мигновени рефлексни действия. Обръща глава нагоре към склона.
Ръцете стискат пикела в готовност.
На пет-шест метра пред него по склона се носи снежна дъска, разпукана, около 40 сантиметра дебела. Димо подскача високо нагоре, за да я остави да мине под него. Но в следния миг краката му потъват в нещо меко и движещо се като тресавище, което го свлича по ската надолу.
Той затваря очи. Цял превърнат в усет. Нещо го блъсва силно отпред и в кръста, обръщайки го с главата надолу. Той съобразява мълнийно, че това е втора снежна маса, по-голяма от първата, която се откъсва и полетява към пропастта с по-бясна скорост.
Блъсва се в нещо твърдо. Удар в главата и пак премятане назад. Чувствува, че пропада, и ритва инстинктивно, изтласквайки се напред с ръце, както при плуване „бруст“.
Сякаш изскача нагоре. Просветва му. Но започва да го притиска от всички страни.
Свърши се! — сам се успокоява той. — Спираме вече!
И в същия миг потъва надолу някъде вдън земя. И пак се премята презглава о една два-триметрова скаличка. Има чувството, че ще се смачка. Навсякъде се усуква, навсякъде се огъва, отвсякъде го дърпа и същевременно натиска с извънмерна сила. Въздуха, който е поел при скока, вече е почти изтласкал от дробовете си. Устата си чувствува пълна със сняг.
Димо единствен запазва усета си за реалните размери на лавината.
А даракът продължава да го развлачва между валците си. Не знае в какво положение е и в кой край на лавината.
Нещо изведнаж го изправя на крака. Мракът изчезва. И го гипсира цял. Гигантска преса се мъчи да го изстиска до шушка. От напрежение изплюва някаква топка от устата си. Изстенва.
И разбира, че адът се е свършил. Но само за миг.
Сега започва борба за дъх. Понечва да вдъхне, но около лицето му вместо въздух — сняг. Снежна атмосфера. Сякаш е попаднал на друга, вледенена планета.
Седемнадесетият
В последния миг усещаме присъствието на още един член на групата ни. Загадъчния. Невидимия. Случай.
Завладява ни неговият непостижим нрав.
Едва сега го приемаме като равен, весел, неотлъчен другар. Навред ни е следвал. До последен дъх и след последния дъх ни готви всякакви шеги и изненади, от които космите на главата ти се изправят. Неволно сме се съобразявали с него на всяка стъпка. Но никога не сме го разгатнали. Често го пренебрегваме от гордост. Негласно разговаряме с него, заспиваме и се събуждаме редом с него. Опърничавия. Променчивия. Случай.
Колкото по-интензивно, по-волево, по-независимо живеем, толкова по-голяма сила в съдбата ни придобива Случаят. Той обича рискуващите, неспокойните. Винаги се навърта наоколо. А в безлични, застояли съществования Случаят избягва да надниква. Затова еснафите се учудват: Как така случайно се срещнахте с лавината? Защо на нас, благоразумните, не се падат такива случайности?
Защото сте сиви.
А Случаят е художник и обича ярките багри на характера. Има си магнитно поле, където действува. Високо напрежение, дръзновение, самоотверженост — там избликват поетичните му приумици. Не всеки може да бъде удостоен с вниманието му.
Благоразумният и добронравен ред на „живот за пример“ прогонва халосника Случай. Нехайникът обича неутъпкани пътеки, открити за шибаниците на разнопосочни ветрове и дъждове. Обича ръбове, надвесени над пропасти, недопустими отклонения, безразсъдни скокове, изобщо всичко онова, което порядъчните еснафи наричат „объркан живот“.