Обича той от нищо да направи всичко. От локва — небосвод, от примка за обесен — хоризонт. А всъщност, знаеш ли го какво обича?
Фантастът Случай е като дете — бяга от плъховете.
Затворете се в къщи, свийте се в охлювната си черупка, станете пепеляви, кротки, плахи, и никога нищо ярко и разтърсващо няма да ви се случи. Или почти нищо.
Живот без задъхано присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня дънер — това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществувание. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко.
Спирането на борбата е краят
Атлетическите вълни на лавината се вкочаняват в застой.
Един последен проблясък пред слепените със сняг очи на всички ни:
Памир. Покривът на света.
Кристаличен венец от хребети, непостижимо високо в небесата, над облаците, над полета на орела, над всяка представа за планина. Белочели върхове, озарени от слънце, когато низината е потопена в сянката на вечерта. Спотаили една непроницаема усмивка като полуобещание.
Ние опазихме достигнатата висота.
Никой вече не може да ни отнеме Памир. Никой не може да ни забрани да го изкатерим, да ни върне от сред път, да ни зачеркне от списъка за международни изкачвания. Никакъв облак не може да ни го затули. В последния ни поглед завинаги е закотвен вледененият му гребен.
Ние не изгубихме висотата.
Ние прехвърлихме границата между отделните страни, отмахнахме границата между възможно и невъзможно, между действителност и мечта. Памир ни принадлежи. Ние сме се изкачили на покрива на света и оттам виждаме всичко като на длан. Толкова кътчета, още неизследвани, толкова върхове, още недостигнати.
Лавината се отваря за миг като клепач на око, надзърнало отвъд, показва своето бяло, твърдо и пак се затваря, скривайки вечната бяла нощ с нейните тайни.
В последна просъница всички си протягаме ръцете през снежните стени, докосваме се, налавяме се един за друг, надигаме се и поемаме нагоре. Ние вървим, потопени в снега, слени със снега, очаквайки слънцето да ни стопи заедно с него. Ние вървим, преливайки се неусетно във вятъра, в снежния дим със седефени блескавини като звезден прах.
От тази снежна звездна мъглявина ще се зароди… какво?
Едно последно космическо чувство на успокоение, че сме водили борбата докрай, че не сме се предали, че сме приели нещо от скалите на планетата, че сме заедно, че всеки, умирайки сам, заключен в своя снежна килийка, се слива с другите, със стихията, с вселената…
Трети дял. СЛЕД ЛАВИНАТА
Отдалече всичко е по-страшно
Деян в базата, оборил глава в шепи, си представя:
Той е начело на спасителната команда, натоварена с носилки, одеяла и други необходими неща. Не за пръв път се притичва на помощ в планината. Колко непознати е изтръгнал от сладкия сън на бялата смърт.
Ученици на екскурзия, застигнати от виелица. Намери ги свити на купчина, завеяни от снега, превърнати в бяла пряспа. На място ги разтърква със сняг, докато падна от изтощение.
Снегът приспива, снегът събужда.
Излетници, изгубили пътеката, зареяни в пустоша. Продирал си е гърлото да разлайва ехото, докато ги открие.
Младежи, замръкнали през два рида до някоя хижа, но като слепи в тъмнината не могат да се доберат до нея. С фенер ги е измъквал като от кладенец.
Неопитни планинари, стъпили на някоя снежна козирка и пропаднали в пропастите. Спущал се е с въжета до тях.
Търкал е вкочанени крайници, отчайващо безчувствени, докато се появи болката — признак на съживяване. Правил е изкуствено дишане на мъртъвци, дълго е дишал във вледенени уста, издишвал си е дробовете, докато присади своето дихание в чуждата гръд.
Колко непознати, на които имената и до днес не знае, е връщал от сред път оттам, отдето никой никога не се връща. А на своите е безсилен да помогне.
По-скоро! Представя си как търси следите им в снега.
Веявицата е засипала дирите на групата. Само тук-таме опитното му око предугажда стъпки. Сякаш трябва да разчете изтрит древен надпис по камък. Срича стъпка по стъпка неизречени колебания, лутаници, надежди, съмнения.
— Въртели са се в кръг! — открива той слисан.
Отправя се по едва различимите дири. След него върви спасителната команда. Сега той увеличава състава й. Повече хора ще му бъдат необходими. Ускоряват движението.