Деян като овчарско куче надушва нещо. Изравя от снега консервените кутии на Дара. Предположенията му го отвеждат към все по-страшната истина:
— Тъпкали са на едно място!
С растяща тревога подканя другарите си да побързат.
Деян тръсва глава да се освободи от преследващите го видения. Той става все по-неспокоен. Не го свърта в базата. Обръща се към радиста с лице на човек, изгубил път в планината — лице, каквото той никога не е имал:
— Опитай се още веднаж!
Радистът прави последен опит да влезе във връзка с групата. Вместо отговор Деян чува как в ушите му бие, ще му пробие тъпанчетата гласът на собствените му мисли:
Късно е, все по-късно става!
Нищо
Лавината веднага прикрива следите си.
Белият звяр се е укротил и заспал.
Само опашка от снежна пушилка още се вие и се разсейва.
Нищо не се е случило. Няма нищо.
Поетът, ако би могъл да се отдели от това нищо и да го съзерцава отстрани, би си помислил:
Наричам го „Нищо“, но зная ли какво е заключено в това бяло петно?
Когато всичко премине: илюзии, спомени, близост, вълнения, бури, аз казвам:
„Нищо не ми остава!“
Но колкото и неща да бъдат отнети от мене, все пак остава нещо, което не може да бъде изтръгнато от самото нищо — някакъв негов закон, който не може да се изскубне от празното му ядро.
И както от вакуума се раждат звездите с избухване, така и от това мое нищо възниква може би нещо с нови, неизмерими измерения.
Всяко нещо, колкото и огромно, е определено и тъкмо затова ограничено.
Нищото е безгранично, отворено във всички посоки, по-пълно от всяко нещо, от всяко натрупване на много неща.
Нищото носи тайната, която поражда всичко — онези зародишни импулси, които създават непознатото нещо от нищо.
Борба за дихание
Димо единствен продължава двубоя.
Едвам удържа прежаднелите си дробове да не вдишват сняг. Разумът действува — безпогрешен часовник, навит докрай.
Бързо като удавник започва да разравя снега пред устата си. За щастие, ръцете му са вдигнати нагоре, над главата, сякаш снеговъртежът му ги е вързал.
Няколко секунди интензивно дишане.
Пиян от сладостта на въздуха. Поглъща го на едри, изжаднели глътки. Най-сладкият напитък на света.
Изнурен. Опитва се да прогледне. Невъзможно. Около клепките и веждите — полепнал сняг като клей. Нищо не вижда освен просветването. Разтрива снега от очите си като щипещ пясък.
И отваря очи.
— Помощ! — е първият му вик.
Мълчание.
Само сняг.
Второто раждане на човека
Озърта се за друго живо същество. Ужасът на човешката самота. Тази пустота е по-страшна от смъртта.
Един вледенен кичур, вече не рус, а бял, стърчи над снежната братска могила.
Димо придобива нова сила при вида на този безпомощен стрък човешка коса. Разбира, че е оживял не за да иска помощ, а да дава. Както е цял гипсиран от снега, започва да върти главата си и да движи ръцете. Огъва се подобно свредел. Сам се откъртва от снега, твърд като железобетон. Сам се отлепя.
Олюлявайки се, едвам се изскубва от снежния калъп като новороден. Ръката му посяга към челото, повикана от болка, която тежи повече от камък. Напипва голяма цицина. Наоколо — сняг, обагрен от неговата кръв.
Заличена всякаква човешка диря.
Самотна обувка, загубила крака, замръзнала в последна крачка с посока нагоре.
Безпръста ръкавица, обърната с дланта към небето, всичко изтървала, държи в шепа бучка сняг.
Поне един строшен пикел да стърчи като маркировъчен знак на местопроизшествието. Само студ и сняг.
Попаднал е на мъртва планета.
Димо се хвърля към вледенения кичур и се вкопчва като удавник за сламка. Започва да го отравя внимателно. Също както зиме прозорлив градинар изкоренява замръзнала фиданка. Полека-лека се очертава заоблеността на луковица.
С инстинктивно налучкване носът сам си пробива отворче, за да поеме въздух.
Над снежната кора — струйка пара от живо дихание.
Планетата се съживява, населена от едно същество.
Бяла тишина
Дали ще се спасиш, зависи от мястото, което заемаш.
Суеверният сам пожела да си разменят местата с Димо, за да стане тринадесети в редицата и да покаже, че не е суеверен.
Димо съзнава, че трябва да бъде достоен за такъв подарък — единственото място, белязано със знака на спасението.
Чак сега му става страшно.
Стъпките на Дара, които все се отклоняваха от общите дири, са я отвели по-встрани, в опашката на лавината.