Тя е най-плитко затрупана. Димо я откопава. Зашеметена, все повтаря с уста, още затъпкана със сняг, сякаш е вързана и я изтезават да се отрече от нещо скъпо, а тя упорствува:
— Ако бяхме знаели, пак щяхме…
Тия невнятни думи, запушени със сняг, звучат като нечленоразделна реч на първия човек, подгонен от стихиите на планетата.
Изплювва кървава топка сняг. С трескаво люшкане на главата, сякаш иска да разтърси от сън съзнанието си, тя отърсва снега, затъпкал ушите, миглите, косите. Едвам отлепя очи, и се опомня.
Светлината я освестява.
С бързи, разгневени движения разкършва плещи, отмахва снежната купчина и скача на нозе. Озърта се. Надава сърдит вик в две шепи:
— Хе-е-ей! Къде сте? Вдън земя ли потънахте?
Никой не й отвръща. Няма жива душа.
За миг двамата с Димо стърчат като два забравени класа в пожъната нива, затрупана от сняг.
В тоя миг Дара изпитва виеща завист към онази, каквато бе тя рано заранта: закъсняла, изгубена в своята самота сред самотната планина, почти без надежда да настигне другите. Колко богата е била! Снегът криеше предугаждащи се стъпки. Някъде далече напред вървяха, дишаха, мислеха… Цял живот да ги е гонела, никога да не ги е настигнела, но само да знаеше, че някъде там младите им плещи очертават линията на хоризонта…
Няма го вече нейния хоризонт. Околният пейзаж е съвсем променен. Смърчовите стволи по насрещния рид са отсечени от езика на въздушната струя, лизнала отвъд пропастта. Склонът, по който групата алпинисти се движеше на зигзаг, се е смъкнал надолу. Там като в шепа се е натрупал до 3–4 метра сняг. Един тъмнолилав улей по стръмнината бележи руслото на лавината.
Толкова тишина не може да се понесе.
Поетът вероятно би казал:
Смазваща е тази тишина — абсолютна, лунна и безлюдна.
Твоят слух не може да я издържи.
Струва ти се, оглушаваш и ще ти се спукат тъпанчетата от тази взривна тишина…
— Млъкни! — виква Дара на тишината и се хваща за главата. — Аз съм съвсем гроги!
Двамата се хвърлят върху снега и започват да го опипват със спрян дъх, търсейки някакъв намек от човешка следа.
Димо налучква нещо твърдо. Внимателно го изравя, трепере да не му причини болка.
Пикел! Двамата го гледат втрещени, очаквали да измъкнат ръка или крак.
И двамата правят група
Привичката да си в група създава в тебе странни рефлекси. Ставаш безпомощен вън от група. Губиш защитни сили.
Изгонването от групата ти чувствуваш като отсичане на ръцете и краката. Осакатен, захвърлен на произвол, не виждаш път пред себе си. Не можеш да се ориентираш. Не можеш сам да се бориш с природата.
Когато сме заедно в група, функциите са строго разпределени и твоите сили се задвижват от някакъв скрит, неосъзнат механизъм. Събуждат се в тебе способности, извикани от общото очакване. Имаш стимули. Искриш от здраве.
Пуснат ли те сам, ти си като опитомено животно, отгледано във ферма, и върнато обратно в дивия лес. То ще загине.
Вживееш ли се в колективна атмосфера, ти вече си неприспособен за самотното, диво единоборство на единака. Можеш да се изправиш безстрашно срещу стихията само в група.
Трябва да си извоюваш свое място в групата, за да се събудят в тебе рефлекторните реакции. И да опазиш това място, каквото и да ти струва то!
Но ти не съзнаваш всичко това. Трябва да изгубиш групата си, за да го разбереш.
След като изравя Дара, Димо чувствува внезапен прилив на енергия. Двама сме! Това е вече група. Можем да си разпределим функциите, да действуваме, както сме приучени.
Отново сме НИЕ. Не е затрупано упоритото, устойчиво същество НИЕ.
Няма нищо страшно, щом сме НИЕ.
Изведнаж Дара с ожесточението на мъката се мята върху снега. Започва да рине с ръце и крака. Необузданите й движения, които досега все излитаха от мярката, все бяха нецелесъобразни, някак ненасочени и резки, най-сетне намират осмисляне. Само такъв темперамент е нужен в тоя момент, когато секундите са броени.
Удари нейният час. Ето за какво е била създадена такава шибащо неудържима, като струя под налягане. Тя развихря бясна скорост. Изпод замаха и хвърчат снежни искри. Допреди миг вкочанена, сега се сгорещява дотолкова, че ледената шушулка на белия й кичур, паднал над челото, заблестява на върха си с една капка, като че го оросява пот. Жива е! В пълен капацитет заживява едва в този миг.
Дара се докопва до обувка. Това е връхната точка на нейното осъществяване. Още по-яростно започва да рови снега. Омаломощена от лавината, сега с мълнийни движения иде на себе си. Колкото повече бърза, толкова повече намагнитва силата си.
И Димо се заразява от това неправдоподобно темпо. Ръцете и нозете им отхвърлят снега, сякаш ги пари. Едновременно отхвърлят и сковаващия страх. Движение, лудо движение. Прогонват смъртта от себе си. Никога не са били толкова живи!