Измъкват полузадушен човек, слепен от сняг. В първия миг не могат да го познаят.
Нищо не е в състояние вече да ги уплаши. Те са погълнати от своята огнена действеност.
Бързешком, без сянка на умора, вдигат и свалят вцепенените му ръце, за да предизвикат дишане. Той идва на себе си.
— А, ти ли си бил! — Дара познава Никифор. — Последните ще станат първи.
Пръв поглед към пейзажа
Никифор, който през цялото време на похода бдеше за стъпките на другите, гледаше все пред себе си и не се отклоняваше дори с очи настрани, за пръв път вдига поглед към планината.
Като проглеждане на слепец.
Няма ги плещите на предидущия другар да затулят хоризонта. И хоризонтът се открива безкраен, бял, вълнист като замръзнал океан в разгара на буря.
Как са дошли дотук, без да забележат картината, която ги заобикаля? Или лавината ги е отнесла някъде другаде, сред непознат пейзаж?
— Какво си зяпнал, като че ли не си виждал планина! — виква Дара и грабва пикела, който преди малко изрови Димо.
Тя се юрва с пикела да копае снега като орна земя.
— Стой! — я спира Никифор. — Ще извадиш очите на някого!
— Може да съм стъпила върху гърлото на… — се ужасява тя.
Тримата започват с ръце в ръкавици да ровят. Дясната ръка на Дара е гола — лавината е смъкнала и отнесла ръкавицата й. Но тя не чувствува острорезния допир на снега.
— Дръжте се! — се провиква Дара с все сила, за да я чуят затрупаните.
Димо й подхвърля самотната ръкавица, изгубила ръката, която я е носила. Дара я нахлузва и изтръпва: струва й се още топла. Чия ли е?
Дълбаят наслуки. Никифор напипва нечий пръст. По какво се различава човешкото тяло от снега? Има форма. Само формата го разграничава от аморфния сняг.
— Това клон ли е? — пита Никифор, дърпайки синьоморавата съчка, боейки се да не я строши.
— Или ръка? — прошепва Дара.
Изтръгват една вкочанена ръка от снежните дълбочини. По какво се различава човешкото тяло от дървото? По движението. Ръката е неподвижна — отсечен клон.
Капват от усилно ровене. Но нямат право на отдих: те са живи! Само на мъртвите е разрешен отдих.
Едвам се добират до главата на затиснатия. Не гледат кой е. Човек. Изтласкват от гърдите му тежкия снежен блок, сякаш избутват бетонна плоча, рухнала при бомбардировка.
Лице в снежна облицовка. Редуват се да му правят изкуствено дишане. Уста в уста. Топли, нацепени устни върху попуканата ледена кора на безжизнени устни. Топъл, издишан въздух от жива гръд, вдъхнат направо в бездиханна гръд. Живот и смърт, от упор.
Кой — кого?
Всеки миг е един дъх
Долу в базата край неоткликващия апарат Деян разгръща най-смелата си спасителна акция — мислено.
Изгубил е дирите на разклона. Спира недоумяващ.
— През къде могат да минат? — пита той вятъра.
А вятърът префучава край него и му подсвирва хулигански.
Деян дава знак на дружината си да го следва. Накъде? В обратна посока на предишната. Наслуки — изпитаната ориентировка на човешкия род, откак се помни.
— Откъде могат да пресекат? — пита той планината.
А хребетите му дават гръб и не искат да му поверят какво знаят. Планината вече му няма доверие.
Интуицията му на опитен планинар се изгубва заедно с изгубените дири на групата алпинисти. Дали и тази негова прословута интуиция не е била акумулирана в него от груповите усещания, догадки, наблюдения, впечатления, внушения?
— По-бързо! Всеки миг е един недостигащ дъх, един изпуснат живот! — пришпорва той представите си.
Спасителна акция — слепешком. Лута се в мъглите на представите.
Деян отваря очи. Белите оси на снега се роят пред прозореца на базата и жилят сърцето му.
Тъкмо сега ли трябваше да падне този сняг?
Очи, срещнали погледа на смъртта
Горе при затрупаните.
Суеверният отваря очи. Вижда надвесените лица на тримата си спасители. Вдъхва, поел тройния топъл въздух от гърдите им. Снегът по устните му е стопен от техните устни.
Погледът му иде отдалече, отвъд този свят. Той знае нещо повече от живите.
— Тичайте при другите! — изшепва той с първия собствен дъх, който е погълнал с отворена уста.
Тримата чуват само дъха му, а не гласа. Разбипат, че дишането е песента на живота.
Нозете му още са затиснати от пласт затромбован, замръзнал сняг. Невъзможно е да бъдат отцепени от тази сплъстена ледена маса, освен да ги отсекат.