Суеверният се вглежда в снега и чак сега открива зърнестия строеж на свлечените блокове. Слепи ли бяха? Как не са видели, че това е характерната кристалична структура при пресен снеговалеж и ниска температура, когато неминуемо падат лавини? Самият сняг със своя зърнест шифър им е бил предупреждение, но те, заплеснати в стъпките си, не са му обърнали внимание.
Държи в шепата си сняг на гранули. Тримата над него гледат как заледява тънкия размръз в дланта му. Лавинообразуващ сняг!
— Най-опасният сняг! — казва Никифор.
— Кукувица ли ни е изпила очите? — възкликва Дара, сякаш наказана на колене върху царевични зърна.
Суеверният ги пъди:
— По-скоро при другите!
Едва сега думите му достигат до тях. Сякаш идат от друг свят. Не могат да не им се подчинят.
Двамата младежи се спущат, залитайки от умора, да разравят, където свърнат, пипнешком.
Само Дара остава при Суеверния. Бясна от безсилие, разплакана от гняв, продължава да кърти снега, циментирал нозете му.
Десницата й, поела от чуждата ръкавица топлината на нечия затрупана ръка, се развихря с удвоена енергия.
Снегът е така вкоравен и зъбат, че разкъсва безпръстата ръкавица. Дара чегърта с окървавени нокти.
Наелектризиран от нейното упорство, самият той преодолява вцепенението си и започва да се изтръгва педя по педя от ледената обковка. Най-сетне успява с последен напън да се освободи.
Но краката му са безчувствени, непринадлежащи нему. Отказват да се подчинят на наредбите на мозъчния център. Суеверният събира цялата си воля, сгъстява я в една единствена точка: да си даде тласък за един разкрач. И си остава на място. С такова компактно вътрешно съсредоточаване по-скоро би заставил планината да се помести, но не и собствените си нозе.
— Смъкни му обущата и разтривай краката! — вика Никифор към Дара.
Но Суеверният не иска да чуе. Той е надникнал отвъд. Знае нещо повече от другите. Бърза, докато не го е забравил.
Влачи се по корем и рови с ръце снега с такова остървение, сякаш търси краката си.
Никифор възкликва, напипал нещо живо:
— Насам! Насам!
Втурват се към него. Суеверният пълзи след тях. Ръцете им окапват от ровене. Суеверният усеща, че пръстите му обезсилват, и започва да гризе снега със зъби. Зрънце по зрънце чегъртат внимателно да не би да наранят жива кожа.
Откопават затрупани, едва дишащи гърди. На това място се е образувала причудлива кухина в снега около устата на затиснатия, колкото за половин дъх.
С общи усилия измъкват някого. Цял закачулен със снежна гугла. Избръскват снега от лицето му. Сгърчено от непоносима болка. Ръката му отметната назад, пречупена. Изравянето му причинява родилни болки, сякаш сам се ражда от утробата на снега.
Андро.
Болките го карат да дойде в съзнание.
Тялото му е един сгърчен вик.
Заедно с първата свободна глътка въздух той жадно иска да поеме с поглед напред. Дали по инерция погледът му се устремява натам, където се мержелееха силуетите на двамата влюбени?
Едно закъсняло откритие
Няма я влюбената двойка, Горазд и Зорка, вървящи съвсем близко един зад друг. Сякаш са се слели с белите хребети, които също така близко един зад друг, почти прилепени в далечината, вървят към вечността.
Андро забравя болките на любовта пред физическата болка.
Но постепенно, възвръщайки се в света на живите, той се връща в любовното страдание. А това пък го отвлича от физическото страдание. Така едната болка облекчава другата.
Ако човек би населявал само една реалност, животът му би бил непоносим.
Хоризонтът пред погледа на Андро опустява.
Младежът се изплашва от съживяването си. Той открива, че и двамата му липсват, че всъщност не Зорка му е нужна, а любовта между ония двамата. Интригуваща, влечеща го с пареща болка и горчива сладост, съдържаща всичко недостигнато, неизпълнимо в собствената му съдба, любов-копнеж.
Това е бил неговият хоризонт: двете им слети фигури, разменящи си едва доловими жестове на взаимност. Може би той с въображението си им е привнасял много повече нежност, отколкото може да се отгледа в действителност между две човешки същества. Тази съпътствуваща го навред въплътена взаимност е вдъхвала живот на дните му.
Няма ги вече влюбените. В света става по-студено.
Свят без пулс.
Андро зъзне. Едва оцелял, с натрошена ръка, той се понадига, търсейки къде могат да бъдат затрупани двамата. С нечовешко усилие започва да се тътре натам, където предполага, че е лобното им място. Някъде горе, при първата серпантина. С една ръка рови снега до губене на свяст.
— Не там, долу търси! — виква му Никифор и продължава да кърти снега.