В тези слепи, задъхани мигове Никифор организира край себе си упорството на малката купчинка оцелели младежи. Силят се да преорат снега околовръст. Все едно да пресушат замръзнало море.
— Лавината ни е свила на хармоника! — казва Дара, готова да изпълнява нарежданията на Никифор, стига да спасят поне още едного.
Независимо кой. Независимо с каква цена. Да издъхнат от изтощение, но да изровят и съживят още една задушена гръд.
Андро се довлачва надолу. Нещо е забелязал. Или му се иска да е забелязал. С отчаяно едноръко махане вика да му се притекат на помощ. Те се струпват при него.
Сякаш трябва да се спаси самата любов.
Наистина — нещо напипват. Шал. Гъста плетка от сняг.
Същият шал, който Горазд подаде от врата си на Зорка. Тя бързешком го уви около своята шия, докато още пазеше мъжката му топлина. Андро го познава. Как го душеше през гърлото този развят по вятъра вълнен шал, как го прогаряше вишненият му цвят.
Сега Андро го държи, удивен, че шалът е оцелял, а човешката нежност, която го предаде от едната ръка в другата, е била така ефимерна и вече не съществува. Съществувала ли е някога, или Андро си я бе въобразил? Нима трайността на един вълнен шал може да бъде по-голяма от трайността на човека, който го е носил около врата си?
Единият му край е враснал в снега. С посинели нокти изравят другия му край: вцепенен, омотан около нечий врат, вече неразличим. Мъчителни разкопки. Добират се до вледенена снежна топка. В нея се очертават две фигури като каменен барелеф. Двама прегърнати, преплетени конвулсивно, неизтръгваеми един от друг. Ледената лава е споила навеки обятието им.
Андро може би е искал тъкмо в това да се увери: че двамата са били заедно, че лавината не ги е разделила.
За един дъх само
През това време Суеверният лази по гръд и влачи след себе си две недогорели цепеници — измръзналите си нозе. Забравил е да мисли за себе си. Престанал е изобщо да мисли. С нокти и челюсти рови снега. Пръст по пръст изкопава нечия ръка. Вече синьолилава, вкочанена. Но Суеверният, сам вкочанен, продължава да изтръгва от снежната преса друго вкочанено тяло.
Това е най-тежкият случай. Изровеният не дава никакви признаци на живот. Над него се свеждат оцелелите му другари: Никифор, Димо, Дара, Андро и Суеверният. Силите им се възвръщат. Редуват се да правят изкуствено дишане на безжизнения. Обръщат го целия надолу с главата като удавник. От устата му изтича струя вода — това е стопеният сняг в дробовете му. Отново един след друг лягат отгоре му и дишат в устните му, за да повикат неговия дъх. Нишката топла пара от техните посинели, напукани до кръв устни се влива в неговите вледенени уста и потъва като в земята.
Няма надежда да го съживят.
Това е Зиморничавият. Чудеса не стават на този свят. Тримата се отчайват. Само Суеверният, който го изрови пръв, макар и самият той със замръзнали нозе, не престава ни за миг да се бори за живота му, като че ли се касае за собствения му живот. Той е най-близко до него: половината му тяло също е вкочанено и мъртво, може би затова мъртвецът му принадлежи.
Той знае нещо повече от другите. Още не го е забравил.
Дара от солидарност със Суеверния остава при него да му помага. С майчинска нежност на момиче, което още няма дете и едва ли ще има някога, тя се свежда над мъртвия.
Разтриват гърдите на трупа, разтърсват го, търкат крайниците му да предизвикат кръвообращение. И останалите трима се присъединяват към безплодните им усилия. Отново се редуват да дишат във вледенените уста. Имат чувство, че впиват устни в смъртта.
Най-сетне Дара се отдръпва сепната. Температурата на снега и на изровеното тяло е една и съща.
— По зениците се познава умрял човек! — казва тя и отлепя клепачите му.
В зениците зее изцъклена, безцветна нощ. Но те не го оставят. Вкопчани в него, сякаш те са удавници, надяват се той да ги издърпа на повърхността. Разтриват пръстите на ръцете и краката му. Суеверният ляга върху него, простира се цял, покрива тялото му със своето тяло да го сгрее с топлината, която му е останала, и диша усилено в устата му. От това се сгорещява сам. Дъхът му на пресекулки от преумора се влива в мъртвите устни. Сякаш смъртта изпива дъха му до капка. Най-сетне, останал без дъх, Суеверният се поваля встрани, съвсем отмалял.
Мъртъв и полужив лежат един до друг.
В студения въздух се проточва една пресеклива, тъничка струйка пара, извираща от мъртвия.
Четиримата в първия миг мислят, че им се привижда, че от изтощение пред очите им се мержелее.
Свеждат се над него. Наистина диша!
Стигнали до последния кръг на ада сред ужаса, мраза и преумората, изведнаж те са озарени от най-голямото щастие, което никога не са допущали, че може да се побере в тясната човешка гръд.