Когато се отправи към масата, където лежеше мечът му, Ничи му препречи пътя.
— Знам, че ти е трудно, Ричард, но наистина трябва да загърбиш тази работа със съня си. Нямаме време за това. Трябва да поговорим. Ако си получил писмото ми, значи поне си разбрал, че не можеш…
— Трябва да го направя, Ничи — прекъсна я той. — Постави ръка на рамото и и заговори възможно най-кротко, като се има предвид, че нямаше и секунда време за губене. По тона му обаче ясно личеше, че не смята да дискутира повече този въпрос. — Ако дойдеш с нас, можем да поговорим и по-късно, когато времето няма да е от толкова съществена важност за онова, което трябва да свърша. Точно в момента обаче наистина нямам нито секундичка — не само аз, но и Калан. Ричард я отмести внимателно от пътя си и продължи към масата.
Щом вдигна меча си, в главата му изникна въпрос — защо, когато чу вълчия вой и се събуди, си помисли, че мечът му е на земята до него. Може би си е спомнил част от някакъв сън. Тъй като нямаше търпение да върви, загърби тази мисъл.
Провря главата си през древния боен ремък за оръжия и с отработено движение закачи ножницата на левия си хълбок, като педантично се увери, че е добре захванат. С два пръста повдигна меча за ефеса, за да е сигурен, че се движи свободно в калъфа си, а и за да чуе познатия звън на острието. Не помнеше в подробности какво се бе случило по време на битката, както не помнеше и да се е отделял от меча си.
Лъскавата стомана проблясваше под слой засъхнала кръв.
В главата му нахлуха откъслечни спомени за битката. Бе се разразила светкавично и неочаквано, ала след като той, обзет от гняв, извади меча си, вече нямаше никакво значение, че не е бил подготвен. Все пак беше от значение фактът, че врагът имаше многократно числено превъзходство. Ричард прекрасно разбираше, че Ничи с право му напомни, че не е непобедим.
Скоро след като в живота на Ричард се появи Калан, Зед, в качеството му на Пръв магьосник, провъзгласи внука си за Търсач и му даде меча. Ричард намрази оръжието, защото остана с погрешна представа за онова, което той символизираше. Зед му обясни, че Мечът на истината — така се казваше оръжието — е само инструмент и че са важни единствено намеренията на човека, който си служи с него. Това обяснение важеше за Меча на истината повече, отколкото за което и да било друго оръжие.
Сега мечът бе свързан с Ричард, откликваше на неговите пориви и действаше според волята му. В началото намерението и желанието на Ричард бе да защитава хората, които обича. Той осъзна, че за тази цел е нужно да спомогне за създаването на един свят, в който всички да живеят мирно и спокойно.
Именно благодарение на това свое прозрение той осъзна важността, която имаше мечът за него.
Стоманата изсъска и той пусна оръжието обратно в калъфа.
Сега трябваше да намери Калан. Ако мечът можеше да му помогне да осъществи това си намерение, той не би се поколебал да го използва.
Вдигна раницата си и я завъртя, за да я метне на гръб, като в същото време огледа щателно почти празната стая, за да се убеди, че не си е забравил нещо. На пода до огнището видя сушено месо и сухари. До тях имаше и други хранителни продукти, както и грубоватите дървени паници — неговата и на Кара. В едната имаше остатъци от бульон, в другата — малко каша.
— Кара, прибери всичко за ядене, което може да се носи — заръча и той, докато взимаше три мяха за вода и ги закачаше на ремъка си — Не забравяй паниците.
Морещицата кимна. Разбрала, че господарят и няма намерение да се разделя с нея, тя пристъпи методично към събирането на багажа си.
Ничи го дръпна за ръкава.
— Наистина трябва да поговорим, Ричард, повярвай ми, важно е.
— Тогава направи, каквото ти казах. Събери си нещата и ела с нас. — Грабна лъка си и колчана със стрелите. — Стига да не ме бавиш, можеш да говориш колкото си щеш.
Най-сетне Ничи се предаде, кимна и се завтече към задната стаичка да си вземе багажа. Ричард не само нямаше нищо против нейната компания, но и беше убеден, че тя може да му помогне. Дарбата и можеше да е от полза при спасяването на Калан. Всъщност той реши да търси Ничи именно поради тази причина, когато се събуди след нападението и установи, че Калан я няма.
Покри се с наметалото си, сложи си качулката и застана пред вратата. Кара вдигна глава от огнището, където трескаво продължаваше да събира нещата си, и с едно кимване му показа, че го следва. В задната стаичка Ничи също бързаше, за да не изостане много.
Обладан от трескавата необходимост да намери Калан, Ричард започваше да си въобразява какво ли не. Представяше си я ранена, страдаща. Мисълта, че любимата му е сама неизвестно къде и че е в беда, учестяваше пулса му и изпълваше сърцето му с ужас.