Докато пръстите на Ничи опипваха мястото около стрелата, която стърчеше от гърдите му, от устата и се изтръгна ядна ругатня.
— Добри духове — отправи тя тиха молитва, докато разкъсваше подгизналата от кръв риза, — дано не съм закъсняла.
— Беше ме страх да извадя стрелата — рече другата жена. — Кой знае какво можеше да стане… не знаех дали трябва…, затова реших да не я вадя и да разчитам, че ще те намеря.
— Благодари се, че не си се опитала да я извадиш — прошепна Ничи, докато ръката и се плъзгаше под гърба на Ричард, който продължаваше да се гърчи от болка. — Досега да е мъртъв.
— Но ти ще го излекуваш, нали? — прозвуча повече като молба, отколкото като въпрос.
Ничи не каза нищо.
— Ще го излекуваш — този път думите се процедиха през здраво стиснати зъби.
По заповедния тон Ричард разбра, че другата жена до него е Кара и при това е изгубила търпение. Не остана време да и каже преди атаката. Да, тя сигурно знае. Но ако наистина знае, защо не му каже? Защо не го успокои?
— Ако не беше той, щяха да ни сварят неподготвени — обади се един от мъжете, който стоеше по-встрани. — Той ни спаси, като подмами в засада ония войници, дето ни дебнеха, за да ни нападнат.
— Сега е наш ред да му помогнем — додаде друг.
Ничи махна нервно с ръка.
— Всички вън! Стаята и бездруго е малка. А и точно в момента нямам никакво време и не мога да си позволя да се разсейвам. Трябва ми тишина и спокойствие.
Отново светна мълния, сякаш добрите духове се опитваха да и отнемат онова, от което толкова се нуждаеше. Последвалата гръмотевица избоботи тежко и издълбоко — залог за приближаващата буря.
— Нали ще пратиш Кара да ни каже, когато има новини? — попита друг от мъжете.
— Да, да, хайде вървете.
— И се погрижете да не ни изненадат други войници — подвикна Кара след тях. — Ако видите някой, внимавайте да не ви забележи. За нищо на света не бива да ни намерят тук. Не точно сега.
Мъжете и обещаха да си отварят очите на четири. Вратата се отвори и по олющените стени плъзна мъглива светлина. Мъжете се отправиха навън един по един и сенките им затанцуваха като призраци върху нея, сякаш излизаха не хора, а привидения.
Пътьом единият докосна Ричард по рамото в знак на съпричастност, а и за да му вдъхне кураж. Лицето му се стори смътно познато. Не беше виждал тези хора доста отдавна. Хрумна му, че това не е повод за среща. Мъжете затвориха вратата след себе си и светлината угасна, в стаята настъпи полумрак, нарушаван единствено от бледия сноп слънчеви лъчи, които се процеждаха през малкото прозорче.
— Нали ще го излекуваш, Ничи? — повтори тихо Кара.
Ричард тъкмо отиваше да се срещне с Ничи, когато войска, изпратена да потуши бунтовете срещу бруталното управление на Императорския орден, случайно попадна н скрития му бивак. Първата му мисъл, миг преди да го нападнат войниците, беше, че трябва да намери Ничи. В тъмата на смъртната му тревога проблесна слаба искрица Ничи ще му помогне.
А сега трябваше да я накара да го изслуша.
Щом тя се надвеси над него и пъхна ръка под гърба му явно се опитваше да разбере докъде е проникнала стрелата и дали е пробила цялото му тяло, Ричард успя да я сграбчи за рамото. Забеляза, че ръката му блести от кръв. Закашля се и усети как друга топла струйка шурва по бузата му. Сините и очи се обърнаха към него.
— Всичко ще бъде наред, Ричард. Лежи си спокойно.
Той понечи да я дръпне още по-близо до себе си и над другото и рамо се плъзна кичур руса коса.
— Тук съм. Спокойно. Няма да те изоставя. Лежи си, само не мърдай. Всичко е наред. Ще ти помогна.
Колкото и старателно да криеше паниката си, лицето и издаваше всичко. Въпреки утешителната усмивка очите и блестяха от сълзи. Тогава той разбра, че раната му може би надхвърля лечителските и способности.
Значи е още по-важно да я накара да го изслуша.
Отвори уста, за да и каже. Не му достигаше въздух. Зъбите му затракаха. Налагаше се да се бори за всеки следващ дъх, а на всичкото отгоре му беше и студено. Не, не може да умре — не тук, не сега. В очите му залютяха сълзи. Ничи нежно го натисна към масата.
— Господарю Рал! — обади се Кара. — Не мърдай, моля те. — Откъсна ръката му от черната рокля на Ничи и я притисна здраво до себе си. — Ничи ще се погрижи за теб. Ще се оправиш. Само лежи, без да мърдаш, и я остави да направи, каквото е нужно, за да те излекува.
За разлика от русата коса на Ничи, която падаше свободно по гърба и, косата на Кара бе сплетена в стегната плитка. Макар Ричард да знаеше, че Морещицата е ужасно притеснена, поведението и си оставаше властно и самоуверено, а в изражението на лицето и и в непреклонните и сини очи личеше сила на волята. Точно в този момент тези нейни качества бяха за Ричард твърдата почва, върху която да стъпи, за да се измъкне от плаващите пясъци на ужаса.