— Е? — надвеси се тя към него.
Той примигна, но след малко погледът му се проясни.
— Сигурно е станало точно така — като се събудих днес сутринта, всъщност съм си припомнял събитията отпреди няколко дни. И това е станало, защото съм усетил нещо нередно, имало е причина да ги запомня.
— Каква причина? — попита Ничи.
— Вятърът. Онази сутрин нямаше вятър. Но помня, че когато се събудих в призрачния сумрак преди зазоряване, видях клоните да се поклащат като при вятър.
Ничи не само остана озадачена от прекомерната му тревога по отношение на вятъра, ами изпита известно притеснение за душевното му състояние.
— Ти се събуждаше след дълъг сън, Ричард. Беше тъмно, Може да ти се е сторило, че клоните се помръдват.
— Възможно е — отрони той.
— Може да са ги разлюлели приближаващите войници — подметна Кара.
— Не — махна той нервно, — това стана малко по-късно, след като установих, че Калан я няма.
Забелязала, че нито Виктор, нито Кара ще му възразят, Ничи реши също да си държи езика зад зъбите. Ричард явно затвори тази страница. Обърна се към тримата с мъртвешки сериозно изражение.
— Вижте, трябва да ви покажа нещо. Но искам да се помъчите да разберете, че знам за какво говоря — независимо колко заплетено ви се струва всичко. Не очаквам да ми повярвате, но ви моля поне да разберете, че имам богат опит в това и съм го правил през целия си живот, откакто се помня. Имам доверие на всеки от вас в областта, в която е специалист. Това е моята област. Не гледайте с недоверие на онова, което ще видите.
Ничи, Кара и Виктор се спогледаха. Виктор кимна към Ричард и загърбил всичките си съмнения и колебания, се обърна към хората си.
— Дръжте си очите на четири, момчета. — Направи знак във въздуха. — Наоколо може да има войници, така че да не вдигаме шум и да стоим нащрек. Феран, обиколете периметъра още веднъж.
Мъжете закимаха. Тези, които бяха приседнали, се надигнаха, очевидно доволни, че имат някаква задача, вместо да стоят на влагата и студа. Четирима се отдалечиха сред дърветата, за да застанат на пост.
Феран подаде раницата и завивката си на един от другарите си, сложи стрела в лъка си и се изгуби в гъсталака. Младежът изучаваше ковашкия занаят при Виктор. Израсъл във ферма, той също притежаваше вродена дарба да разгадава знаците на природата и да се придвижва незабелязан в гората. За него Виктор беше кумир. Ничи знаеше, че и Виктор много обича младежа, поради което често биваше към него по-строг, отколкото към останалите. Веднъж той и спомена, говорейки за високите си изисквания към своя чирак, че човек трябва упорито да изчуква парчето желязо и да заглади всичките му недостатъци, ако иска да направи от него нещо наистина качествено.
От битката насам Виктор постоянно изпращаше свои хора на стража, а Феран с неколцина други обикаляха околните гори. Не искаха вражеските войници да ги изненадат, докато Ничи се опитва да спаси живота на Ричард. След като направи всичко по силите си за него, Ничи се зае с доста неприятната рана на крака на един от хората на Виктор, както и с няколко по-леки наранявания на пет-шест от другите мъже.
От утрото на битката насам Ничи бе спала съвсем малко. Чувстваше се изтощена.
След като всички се заеха с поставените им задачи, Виктор стисна Ричард за рамото.
— Хайде, покажи ни.
Ричард поведе Кара, Виктор и Ничи покрай поляната с труповете и през гората. Избра път между дърветата, които не бяха разположени много нагъсто. Щом се покатериха на една могила, той спря и се приведе напред.
Видът му бе наистина величествен, същински крал воин: паднал на едно коляно, с надиплена на раменете пелерина с меча в блестящата ножница на хълбока му, качулката паднала назад, за да разкрие кичури мокра коса, покриваща мускулестия му врат, лъкът и стрелите препасани през лявото рамо. В същото време сякаш си оставаше обикновеният горски водач, дошъл от далечна страна. С тренирани движения пръстите му се плъзгаха върху борови иглички, вейки, парченца от листа, кора, плодородна почва. Само като го гледаше, Ничи разбираше, че това докосване му говори много, разкрива му един различен и невидим за погледа на останалите свят.
В един момент Ричард се сепна и ги повика да се наведат около него.
— Виждате ли това, ей тук? — Пръстите му внимателно се плъзнаха по лека вдлъбнатина в мекия горски килим. — Това е стъпка от крака на Кара.
— Ами да, нищо чудно — рече тя. — Нали минахме оттук, след като се отклонихме от пътя и тръгнахме да търсим място за бивак.
— Точно така. — Ричард се приведе още малко и пак посочи земята. — Виждате ли ето тук и после малко по-нататък? Има още твои следи, Кара. Виждаш ли как са навързани на редичка, което означава, че си се движила?