— Ричард…
Ничи замлъкна. Не искаше да спорят. Изкуши се да замълчи и да го остави да говори, каквото си иска, да го остави да вярва, в каквото си иска. Но мълчанието и би дало живот на една лъжа, би подхранило една илюзия. Макар да и се късаше сърцето да го гледа как се мъчи, макар да беше категорично на негова страна, не можеше да допусне илюзиите му да го залъгват — това би му причинило по-голяма вреда. Той нямаше да се възстанови напълно, нямаше да се оправи, ако не застане лице в лице с действителността. Обръщането към действителността бе единственият начин, по който Ничи би могла да му помогне на практика.
— Виждам следите ти, Ричард, както и следите на Кара — подхвана тя кротко в пореден опит да му помогне да чуе истината, без в гласа и да звучат назидателни или груби нотки. — Нали виждаш, сам ни го показа. Няма други хора. И това ни показа. Ако тя е била тук, между теб и Кара, защо следите и да ги няма?
Всички се бяха сгушили в дрехите си, за да се предпазят, доколкото е възможно, от влажното и студено време. Ричард се окопити и отговори ясно и твърдо.
— Мисля, че следите на Калан са били заличени с магия.
— С магия ли? — внезапно застана нащрек Кара.
— Да. Според мен онзи, който е отвлякъл Калан, е заличил следите и с магия.
Ничи остана като гръмната и не направи никакъв опит да го скрие.
Виктор стрелна с очи първо Ничи, после Ричард.
— Това възможно ли е?
— Да — настоя Ричард. — Когато срещнах Калан за пръв път, ни преследваше Мрачният Рал. Направо ни дишаше във врата. Тримата — Зед, Калан и аз — трябваше да бягаме. Ако Мрачният Рал ни бе заловил, с нас щеше да е свършено. Зед е магьосник, но не притежава силата на Мрачния Рал. Зед поръси пътеката зад нас с магически прах, за да прикрие следите ни. Явно и тук е станало нещо такова. Похитителят на Калан е прикрил следите им с помощта на магия.
Виктор и Кара погледнаха към Ничи, в търсене на потвърждение. Като ковач Виктор не разбираше нищо от магия. Морещиците не обичаха магията и съзнателно избягваха информацията за нейните възможности. Притежаваха изострен инстинкт за яростно унищожение на всеки, който притежава магия, пък дори само съответният човек да представлява потенциална опасност за Господаря Рал. Кара и Виктор чакаха Ничи да се произнесе по въпроса дали е възможно следи да бъдат изтривани с магия.
Ничи се поколеба. Макар и чародейка, от нея не можеше да се очаква да знае всичко, свързано с магията. И все пак…
— Мисля, че подобна употреба на магия теоретично е възможна, но лично аз не съм чувала някой да го е правил. — Насила погледна Ричард в очите, които се взираха в нея, изпълнени с очакване. — Честно да ти кажа, Ричард, според мен обяснението за липсата на следи е доста по-просто и съм убедена, че и ти го знаеш.
Ричард не успя да прикрие разочарованието си.
— Като разглеждате този факт сам за себе си и при положение, че не сте запознати с природата на следите и какво разкриват те, съм склонен да се съглася, че не е лесно да ми повярвате. Но това не е всичко. Искам да ви покажа още нещо, което може би ще ви помогне да схванете цялата картина. Да вървим.
— Господарю Рал! — прекъсна го Кара и като не смееше да го погледне в очите, се зае да прибира един непокорен кичур коса под качулката си. — Не смяташ ли, че е редно да се заемем и с другите важни задачи?
— Това, което искам да ви покажа, е важно. Ако предпочиташ, остани тук, а аз ще заведа Виктор и Ничи. Е, оставаш ли?
— Разбира се, че не — прониза го тя със сините си очи.
— Добре тогава, да вървим.
Без повече възражения те го последваха с енергична крачка на север и потънаха в гъстата гора. Наложи се да прекосят мътна река с много бързеи, като подскачаха от камък на камък, за да не се намокрят. На едно място Ничи се подхлъзна и за малко да падне, но Ричард я хвана за ръката точно навреме и я задържи. Огромната му ръка беше топла, но поне не го тресеше. Би било добре, ако можеше да не си създава допълнителен стрес и да почива повече.
Пред погледа им се плъзна плавно възвишение, забулено от ниски перести облаци. Вляво от него се извисяваше сумрачният силует на нащърбена скала. Ничи долови ромона на река.
Докато потъваха все по-дълбоко в гъстата мъгла, покрила почти непроходимата растителност, от клоните на дърветата се вдигаха едри птици. Разперили широко криле, те се отдалечаваха безшумно и се скриваха на безопасно разстояние. Скръбните гори сегиз-тогиз биваха огласяни от резливите крясъци на животни. Гледката бе ограничена от плътен параван, изплетен от припокриващи се клони на борове и смърчове, пролуките между които бяха запълнени от широките листа на вековни дъбове. Досадният неуморим дъжд продължаваше да напоява джунглата от преплетени лиани и други увивни растения, които даваха всичко от себе си, за да попречат на по-младите и крехки дървета да изпружат снага към неуловимата светлина отгоре. Повече видимост и простор имаше ниско долу, съвсем близо до земята, но там пък слънчевите лъчи проникваха рядко.