Заобиколи вековен бор и за малко да се блъсне в мъжки торс, който висеше от висок клон. Останките от тялото му се падаха доста над главата на Ричард. Торсът беше останал без ръце, закачен на счупения клон като на месарска кука. На лицето бе изписан безмълвен ужас. Висеше надолу с главата и от косата му все още капеше кръв.
— Добри духове! — повтори Виктор и лицето му се изкриви от гняв. — Това е Феран.
Ричард огледа района, но не забеляза движещи се сенки.
— Струва ми се, че няма оцелели. — Забеляза, че там, където капеше кръвта на Феран, нямаше следи от човешки крак.
Следите на Калан също бяха изчезнали.
Болката и ужасът при мисълта, че с тези хора може да се е случило същото, което е сполетяло и Калан, подкоси коленете му. Дори яростта на меча не бе достатъчна, за да го предпази от агонията на тази болка.
— Трябва да се махаме оттук, Ричард — прошепна Ничи в ухото му.
— И аз съм на това мнение — подкрепи я Кара.
Виктор вдигна боздугана си.
— Трябва да отмъстя на извършителите. — Кокалчетата му около дръжката на оръжието бяха бели. — Можеш ли да ги проследиш? — Въпросът беше към Ричард.
— Не мисля, че идеята е добра — намеси се Ничи.
— Добра или не, не виждам никакви следи — отвърна Ричард и се взря в сините и очи. — Може би ще се опиташ да ме убедиш, че и това си го въобразявам?
Тя устоя на погледа му, но не отвърна на предизвикателството.
Виктор вдигна очи към Феран.
— Обещах на майка му да се грижа за него. Какво ще кажа на семейството му? — В очите му заблестяха сълзи от гняв и болка. Посочи останките на другите с боздугана си: — Какво ще кажа на техните майки, жени и деца?
— Че ги е погубила зла сила — отрони Ричард. — Че няма да спреш нито за миг, докато не отмъстиш за смъртта им. Че възмездие ще има.
Виктор кимна, гневът му като че се беше поуспокоил и сега в гласа му се долавяше само болката.
— Трябва да ги погребем.
— Не! — твърдо отвърна Ничи. — Разбирам, че си обещал да се грижиш за тях, но приятелите ти всъщност вече не са тук, сред тези обезобразени и разкъсани тела. Те вече са при добрите духове. Само от нас зависи да не се присъединим и ние към тях.
— Но ние сме длъжни… — понечи да възрази Виктор в нов пристъп на гняв.
— Не! — прекъсна го Ничи. — Огледай се. Тук се е вихрило кърваво безумие. Нали не искаш и ти да свършиш така. Не можем да помогнем на тези мъже по никакъв начин. Трябва незабавно да се махаме оттук.
Преди Виктор да е успял да каже още нещо, Ричард се наведе към Сестрата.
— Какво знаеш ти за всичко това?
— Вече ти казах, Ричард, че трябва да поговорим. Но не му е нито времето, нито мястото.
— Съгласна съм — изръмжа Кара. — Да изчезваме незабавно от този ад.
Ричард откъсна поглед от останките на Феран и го плъзна към кървавите парчета от тела наоколо. Внезапно го обзе неизразима самота. Изпита болезнена нужда от близостта на Калан. Закопня тя да го приласкае и успокои. Трябваше да знае дали тя е добре. Неизвестността, липсата на каквато и да е информация дали е жива и здрава, го съсипваше.
— Кара е права. — Ничи нервно дръпна Ричард за ръката. — Не знаем достатъчно какъв враг имаме насреща си и що за сила е причинила всичко това. И се опасявам, че в твоето състояние мечът не би могъл да ни защити. Точно сега аз също не бих могла да направя нищо. Ако това същество или сила все още броди наоколо, не му е сега времето да се изправим насреща му. Трябва да получим възмездие и да въздадем справедливост. Но за да имаме възможност да го направим, най-важното е да останем живи.
С опакото на ръката си Виктор изтри от лицето си сълзите на гняв и безсилие.
— Не ми е приятно да го кажа, но според мен Ничи е права. — Каквото и да е съществото, което те издирва, Господарю Рал — подкрепи ги Кара, — не бих искала да те намери тук, ако реши да се върне. Ричард забеляза, че Кара, облечена в червената си кожена униформа, вече не изглежда толкова не на място сред гората. Сега тя се сливаше идеално с кървавия фон.
Ричард обаче не се чувстваше готов да продължи напред, без да е разбрал какво точно става, освен това усещаше как дълбоко в душата му се надига едно тревожно чувство.