— Ти къде се изгуби?
— Трябваше да се погрижа за няколко ранени. Съгледвачи, които попаднали на вражески постове. Но генерал Мейферт изпрати да ми кажат за пристигането ти и веднага тръгнах насам.
— А хората?
— Добре са. Ето, че ти най-сетне дойде, за да ни поведеш в последната битка!
— Вирна, да не си забравила колко трудности съм ти създавал преди? — попита той, стиснал ръцете и в своите.
Тя се усмихна и кимна. Когато видя усмивката му, нейната се изпари.
— Е, сега няма да ти е по-лесно — продължи Ричард. — Ще се наложи да ми се довериш напълно, да правиш каквото ти казвам. В противен случай по-добре веднага да се предадем на Императорския орден.
Ричард пусна ръцете и, мярна дървена маса наблизо и скочи отгоре и за да го чуват по-добре. Видя, че събралото се множество е огромно, събираха се все повече и повече хора.
Кара и генерал Мейферт бяха в първата редица.
— Господарю Рал, ще ни поведеш ли в решаващата битка? — попита генералът.
— Не — провикна се Ричард в притихналия утринен въздух.
Сред редиците плъзна притеснен шепот. Ричард вдигна ръце.
— Чуйте ме! — всички замлъкнаха. — Нямам много време. Не мога да ви обясня нещата надълго и нашироко така, както би ми се искало. Но това е положението. Ще изложа фактите пред вас, а вие ще решавате какво да мислите и как да действате.
Армията на Императорския орден срещна известни трудности и ще се позабави още малко на юг. — Вдигна ръце, за да прекъсне радостните възгласи. — Нямам време. Чуйте ме. Вие сте стомана срещу стомана. Аз съм магия срещу магия. За предстоящата битка съм длъжен да избера или едното, или другото.
Ако остана тук и ви поведа, ако се бия заедно с вас, нямаме почти никакъв шанс. Вражеските орди са многобройни. Остана ли тук, за да се бием с тях, повечето от нас ще загинат.
— Веднага искам да кажа — обади се генерал Мейферт, — че изборът, пред който ни изправяш, никак не ми харесва.
Повечето войници го подкрепиха със силни възгласи.
— Каква е алтернативата? — извиси се единичен глас над останалите.
— Алтернативата е да ви оставя да действате по вашия начин, да бъдете обръчът от стомана, който ще задържи ордите на Императорския орден.
А междувременно аз да се заема с моята част от работата и да бъда магия срещу магия. Да направя онова, което единствено аз съм способен да правя, и да намеря начин да победя врага, без да губим хора, без да умира никой от вас. Искам да намеря начин посредством силата си да прогоня или унищожа врага, преди да ни се наложи да влезем в схватка с него.
Не мога да ви гарантирам, че ще успея. Ако се проваля, ще умра, докато се опитвам да направя нещо, а вие, останалите, ще трябва да се изправите срещу врага със своите сили и възможности.
— Мислите ли, че можете да ги спрете с някакъв вид магия? — попита друг.
Ничи скочи на масата до Ричард.
— Господарят Рал вече има свои хора в Стария свят, които поведоха битки с войските на Джаганг. Ние се бихме редом с тези хора с надеждата да можем по-късно да разчитаме на тяхната подкрепа.
Ако настоявате да задържите Господаря Рал при себе си, ще пропилеете уникалните му способности, а накрая най-вероятно ще умрете. Аз като човек, който е участвал в битки рамо до рамо с него, ви моля да го оставите да направи нужното, докато вие вършите своята работа.
— Не мога да се изразя по-ясно — подхвана пак Ричард. — Така стоят нещата. Това е изборът, който ви давам.
Най-неочаквано хората започваха да падат на колене. Над безкрайното море от войници се надигна пелена от прах, докато всички коленичеха пред Господаря Рал.
В един глас започна напевът.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Ричард плъзна поглед над множеството, над което изгряваше слънцето. Повториха отдаването втори път, после и трети — според полевия правилник. Щом свършиха, мъжете започнаха да се изправят на крака.
— Предполагам, че това е твоят отговор, Господарю Рал — рече генерал Мейферт. — Дай им да разберат на ония копелета.
Мъжете го подкрепиха с радостни възгласи.
Ричард скочи и подаде ръка на Ничи, за да стъпи тя на земята до него. Тя не я пое и скочи сама. Ричард се обърна към Кара.
— Трябва да тръгвам. Бързам. Слушай, Кара, няма проблем, ако прецениш, че е по-добре да останеш с… армията.
Над лицето на Кара надвисна мрачен облак.
— Ти какво, откачи ли? — Погледна през рамо генерала. — Казах ти, че този човек се е побъркал. Сега виждаш ли какво ми е?