Дяволитата физиономия на Кара развесели и него. Обичаше да я вижда засмяна — може би защото не се случваше често. Обикновено, когато Морещица се усмихнеше, това бе встъпление към нещо не съвсем приятно. Това се отнасяше и за случаите, в които обличаше червената си униформа.
— Калан — включи се в играта Ричард, — нали се сещаш, жена ми. Къде е, викам?
Кара сбърчи нос в нетипична за Морещица кокетна гримаса. Подобно изражение стоеше толкова странно на лицето на Кара, че не само го изненада, ами го накара да се засмее от сърце.
— Жена ти ли? — провлечено попита тя. — Виж, това вече е нещо ново: Господарят Рал си взел жена!
Фактът, че стана Господарят Рал, владетел на Д’Хара, сегиз-тогиз продължаваше да му изглежда нереален. Това бе титла, за която обикновен горски водач, израсъл в планините на далечната Западна земя, не би могъл да копнее и в най-дръзките си мечти.
— Е, все някой от нас трябваше да е пръв. — Отри с ръка челото си, още се чувстваше леко сънлив и замаян. — Та къде, казваш, е тя?
— Калан, значи. — Усмивката на Кара грейна. Килна глава към него и повдигна вежда. — Жена ти.
— Да, точно така — Калан, жена ми — повтори Ричард. Отдавна се беше научил да не доставя на Кара удоволствието да и показва, че е забелязал закачливите физиономии, които му прави. — Помниш я, надявам се: умна, стройна, със зелени очи и дълги коси. И, разбира се, най-красивата жена, която някога съм виждал.
Кара изопна гръб и скръсти ръце, при което кожената и униформа проскърца.
— Искаш да кажеш — най-красивата жена, ако не броим мен, разбира се. — Когато се усмихна, в погледа и проблесна искрица. Той не налапа стръвта.
— Както изглежда, Господарят Рал си е поспал хубавичко и е сънувал доста интересен сън. Е, все пак спа доста време — въздъхна накрая Кара.
— Доста време ли?
— Ами да, минаха цели два дни, откакто Ничи те излекува.
Ричард прокара пръсти през косата си.
— Два дни… — повтори той, опитвайки се да скърпи парчетата от спомените си. Играта на Кара започваше да му омръзва. — Няма ли да ми кажеш къде е тя?
— Жена ти ли?
— Да, жена ми. — Ричард заби юмруци в хълбоците си и се наведе към Морещицата, която започваше да го отегчава. — Нали се сещаш, Майката Изповедник.
— Майката Изповедник! Виж ти, виж! Е, Господарю Рал, поне като сънуваш, не си играеш на дребно. Красива, умна, че и Майка Изповедник отгоре на всичко. — Кара се наведе и го изгледа закачливо. — И сигурно е лудо влюбена в теб, а?
— Кара…!
— О, стига вече. — Вдигна ръка, за да го прекъсне и внезапно стана сериозна. — Ничи заръча да я извикам, ако се събудиш. При това беше доста настоятелна. Каза, че ако се събудиш, трябва да те прегледа. — Кара се запъти към едничката затворена врата в дъното на помещението. — Заспа преди два-три часа, но каза да я събудя непременно, ако при теб има развитие.
Почти веднага след като Кара потъна в задната стаичка, от тъмнината изскочи Ничи и застина на прага.
— Ричард!
Преди той да е успял да каже нещо, Ничи, в чиито ококорени очи личеше неприкрито облекчение от факта, че го вижда жив, се хвърли към него и го сграбчи за раменете, сякаш той бе добър дух, долетял в света на живите, и сега само здравата и хватка можеше да го задържи тук.
— Толкова се тревожех! Как си?
Тя изглеждаше толкова изтощена, колкото се чувстваше самият той. Буйната и руса коса не беше разресана, явно си беше легнала направо с черната рокля. Но вместо да я загрози, неугледният и вид само подчертаваше изисканата и красота.
— Ами май съм добре, като изключим, че съм изморен и ми се вие свят, въпреки че както спомена Кара, доста съм поспал.
Ничи махна с изящната си ръка.
— Това е нормално. Трябва ти още малко пълноценна почивка и ще възстановиш силите си напълно. Изгуби доста кръв. На тялото ти му е нужно време.
— Ничи, трябва да…
— Шшт! — прекъсна го тя и като долепи едната си ръка до гърба му, натисна гърдите му с другата. Съсредоточено сбърчи чело.
Макар на пръв поглед да изглеждаше горе-долу на неговата възраст, най-много година-две по-възрастна, тя бе живяла доста дълго време като Сестра на светлината в Двореца на пророците, зад чиито стени хората остаряват с друго темпо. Фините маниери на Ничи, проницателните и сини очи и уникалната и потайна усмивка — неизменно придружена от прям поглед, фиксиран право в очите му — отначало го разсейваха, после започнаха да го смущават, но впоследствие свикна с тях.
Ричард усети силата на Ничи, изтекла между ръцете и, да прониква дълбоко в гърдите му. Усещането не беше особено приятно. Сърцето му трепна. Като че ли му се повдигна, вълната премина през цялото му тяло.