Лиенидите — почти без изключение — бяха тъмнокоси и сивооки с красиви очи и характерни чупливи кичури като Скай, като По; носеха златни обеци и златни пръстени, независимо дали са мъже или жени, благородници или обикновени граждани. Битърблу бе наследила лиенидските черти, тъмната коса и сивите очи на Ашен, макар те да изглеждаха по-незабележителни у нея. Във всеки случай повече приличаше на лиенидка от младежа.
Той имаше кафява като мокър пясък коса, опалена от слънцето, почти побеляла по краищата и луничава кожа. Чертите на лицето му, макар и приятни, не бяха лиенидски. Златните зрънца обаче, проблясващи в ушите му, и пръстените бяха безспорно лиенидски. Очите му, невероятно, ненормално пурпурни, веднага издаваха, че е необикновен. После, свикнеше ли човек с несъответствията, забелязваше различния оттенък на очите му. Беше Даровит, разбира се. И лиенид, но не по рождение.
Битърблу се почуди каква ли е Дарбата му.
Той се провря край мъж, отпиващ жадно от чаша, и Битърблу го зърна да бърка в джоба му, да изважда нещо и да го пъха под мишницата си удивително бързо. Младежът вдигна очи, срещна нейните и разбра, че е видяла. Този път не се подсмихна. Лицето му излъчваше студенина, предизвикателство и заплашителност, изразена с едва доловимо повдигане на веждите.
Той се обърна с гръб към нея и тръгна към вратата, където положи длан върху рамото на млад мъж с чорлава тъмна коса. Очевидно бяха приятели, защото излязоха заедно навън. Решила да види къде отиват, тя остави сайдера и ги последва. Те обаче бяха изчезнали в мрачната алея.
Изгубила представа за времето, тя се запъти към замъка, но спря пред подвижния мост. Преди осем години бе застанала на същото място. Краката й помнеха и понечиха да я отведат към Западния град както през онази нощ с майка й. Поискаха да тръгнат край реката на запад, докато градът остане далеч назад, да прекосят възвишенията и равнината към горите. Битърблу изпита неудържимо желание да се върне на мястото, където баща й простреля майка й в гърба. Изпрати стрелата си от седлото на коня, докато майка й се опитвала да избяга в снега. Битърблу не го видя. Тя се криеше в гората, както Ашен й бе казала. По и Катса обаче бяха видели. Понякога По й разказваше тихо, уловил ръцете й. Сцената изплуваше толкова често в представите й, че Битърблу я чувстваше като спомен. Ала тя не беше спомен. Битърблу я нямаше там, не бе изкрещяла, както си въобразяваше. Не беше скочила пред стрелата, не бе избутала майка си от пътя й, не беше хвърлила нож, за да го убие навреме.
Часовник удари два и изтръгна Битърблу от унеса. На запад не я чакаше нищо — само дълъг и труден преход и спомени, пронизващо остри дори от разстояние. Тя прекоси с натежали стъпки моста.
В леглото се прозя изтощено и отначало не разбра защо не заспива. После усети защо — улиците, пълни с хора, сенките на мостовете и сградите, гласът на разказвача на истории и вкусът на сайдера, страхът, обагрил цялото й приключение — тялото й туптеше в ритъма на живия нощен град.
3.
_Обичайната ми работа е опропастена._
Това си помисли Битърблу на другата сутрин, седнала със замъглени очи зад писалището в кулата. Съветникът й Дарби, завърнал се от пиянския гуляй, известен на всички, но не споменаван от никого, тичаше нагоре-надолу между кабинетите, пренасяйки отегчителни документи по витото стълбище. При всяко влизане вратата се отваряше с гръм и трясък, той прекосяваше в галоп стаята и спираше рязко пред бюрото й. Всяко излизане беше същото. На трезва глава Дарби винаги кипеше от жизненост — винаги, защото имаше едно жълто и едно зелено око и притежаваше Дарба да не се нуждае от сън.
Междувременно Ранмуд се размотаваше из помещението, зает да бъде красив, а Тиел, твърде резервиран и мрачен да е красив, кръжеше около Ранмуд или се надвесваше над писалището й, преценявайки в какъв ред да я изтезава с хартията. Руд пак го нямаше.
Битърблу се измъчваше, че има прекалено много въпроси и прекалено много хора, на които не може да ги зададе. Знаеха ли съветниците, че под Чудовищния мост има стая, където разказват истории за Лек? Защо при ежегодните обиколки на града не посещава кварталите под мостовете? Дали защото сградите се разпадат? Гледката я изненада. И как да си набави пари, без да събуди подозрение?
— Искам карта — заяви тя.
— Карта ли? — сепна се първо Тиел, а после разлисти документите пред нея. — На местоположението на независимия град ли?
— Не. Карта на град Битърблу. Искам да разгледам улиците. Изпрати някого да донесе, Тиел.
— Има ли нещо общо с дините, кралице?