— Тиел, просто искам карта! Донеси ми карта!
— Разбира се, Ваше Височество — кимна Тиел. — Дарби — обърна се към светлооката персона, тъкмо влетяла в стаята, — изпрати някого в библиотеката да донесе карта на града осъвременена карта за кралицата.
— Нова карта. Ясно — Дарби се завъртя кръгом и пак хукна навън.
— Картата е осигурена, кралице — докладва Тиел.
— Да. Бях тук, Тиел — осведоми го саркастично Битърблу и потърка чело.
— Всичко наред ли е, кралице? Изглеждате малко… раздразнителна.
— Изморена е — намеси се Ранмуд, седнал върху перваза на прозореца със скръстени ръце. — Нейно величество е изморена от хартии, присъди и отчети. Щом иска карта, ще я има.
Битърблу се ядоса, че Ранмуд проявява разбиране.
— От сега нататък ще участвам в определянето на маршрута за ежегодните ми обиколки — отсече тя.
— Непременно — съгласи се с апломб Ранмуд.
Честно казано, Битърблу недоумяваше как го търпи Тиел. Тиел беше толкова прям, а Ранмуд — толкова префърцунен, ала все пак двамата работеха спокойно заедно, винаги готови да сформират обединен фронт, ако Битърблу пристъпи границата, чието местоположение знаеха само те. Тя реши да си държи устата затворена, докато дойде картата, за да не издава до какви висоти наистина се простира раздразнението й.
Най-сетне картата пристигна, придружена от дворцовия библиотекар и член на кралската стража — Холт — защото библиотекарят бе приготвил доставка, сериозно надвишаваща желанието й, и нямаше как да я пренесе по стълбите без помощта на Холт.
— Кралице, понеже заповедта ви беше неуслужливо неточна, избрах повече карти, за да увелича шанса да задоволя претенциите ви — обясни библиотекарят. — А сега бих искал да се върна на работното си място, без лакеите ви да ме прекъсват.
Библиотекарят на Битърблу притежаваше Дарба да чете нечовешки бързо и да запомня завинаги всяка дума — така поне твърдеше и явно не безпочвено. Понякога обаче Битърблу се питаше дали не е надарен и с жлъч. Казваше се Дийт.
— Ако няма друго, кралице, аз тръгвам — заяви библиотекарят, захвърляйки куп свитъци върху ръба на писалището й.
Половината се развиха и тупнаха глухо на пода.
— Всъщност обясних съвсем ясно на Дарби, че ни е необходима само една съвременна карта — сопна се Тиел и се наведе да ги събере. — Отнеси тези, Дийт. Ненужни са.
— Всички карти са съвременни — изсумтя Дийт, — предвид необятността на геоложкото време.
— Нейно величество иска просто да види града, какъвто е днес — уточни Тиел.
— Градът е жив организъм, променя се постоянно…
— Нейно величество иска…
— Искам всички да излезете — отрони отчаяно Битърблу, по-скоро на себе си, отколкото на другиго.
Двамата мъже продължиха да спорят. Включи се и Ранмуд. После Холт, войникът от кралската стража, остави картите върху писалището — внимателно, за да не паднат — метна Тиел върху едното си рамо, метна Дийт върху другото и се изправи с тежестите. В последвалата смаяна тишина той се заклатушка към Ранмуд, който разбра намека и напусна доброволно стаята. Холт изнесе разгневените си товари точно когато си възвърнаха дар словото. Битърблу ги чу как крещят възмутено по целия път надолу.
Холт имаше красиви очи — сиво и сребърно. Беше на около четиридесет години, едър, широкоплещест, с дружелюбно, открито лице и надарен със сила.
— Странно — разсъди Битърблу на глас.
Ала й стана приятно, че е сама. Разгърна първия попаднал пред погледа й свитък и видя, че е астрономическа карта на съзвездията над града. Изруга Дийт и го побутна настрана. Следващият бе карта на замъка преди нововъведенията на Лек, когато дворовете били четири, а не седем, а по покривите на кулата, на вътрешните дворове и на коридорите на последния етаж нямало прозорци със стъкла. Третата карта — чудо на чудесата! — беше на градските улици, но тук-там думите бяха изтрити и нямаше мостове. Четвъртата — най-сетне — се оказа съвременна карта, включваща мостовете. Да, очевидно бе съвременна, защото градът носеше нейното име, а не на Лек или на предишния крал.
Битърблу притисна краищата на картата с купчините хартия. Изпълни я злорадство, че им е намерила приложение, което не изисква да ги чете. После се зае да разучи картата, решена при следващото си тайно излизане да се ориентира по-добре.
Всички са наистина странни, помисли си тя по-късно след поредната среща със съдия Куол. Видя го в коридора пред долните кабинети. Той застана на един крак, после на другия, смръщен срещу недалечното празно пространство.
— Бедрени кости — промърмори, без да я забелязва. — Ключици, гръбначен стълб.