— За човек, който не обича да говори за кости, Куол, ги споменаваш ужасно често — отбеляза Битърблу без предисловия.
Очите му я подминаха невиждащо, после се фокусираха объркано.
— Да, кралице. Простете ми — опомни се той. — Понякога потъвам в размишления и губя представа за действителността.
По-късно, докато вечеряше в дневната си, Битърблу попита Хелда:
— Забелязваш ли необичайно поведение в двореца?
— Необичайно поведение ли, кралице?
— Днес например Холт вдигна Тиел и Дийт и ги изнесе на рамо от кабинета ми, защото ме изнервиха — сподели й Битърблу. — Не е ли малко странно?
— Много странно — съгласи се Хелда. — Ще ми се да видя дали му стиска да опита същото с мен! Подготвили сме ти няколко нови рокли, кралице. Ще ги пробваш ли днес?
Битърблу проявяваше безразличие към роклите, но винаги приемаше охотно да ги пробва, защото суетенето на Хелда около нея я успокояваше — приятно й беше мекото, бързо докосване и мърморенето на икономката през карфиците между устните й; харесваше й как съсредоточено я оглежда и как ръцете й преценяват внимателно тялото й и вземат правилните решения. Тази вечер помагаше и Фокс, повдигаше плата или го приглаждаше по нареждане на Хелда. Досегът им я приземяваше.
— Възхитително е как полата на Фокс е разделена и е станала на панталон — изкоментира Битърблу на Хелда. — Ще ми ушиеш ли и на мен такава дреха?
По-късно, след като Фокс си тръгна, а Хелда си легна, Битърблу измъкна панталона си и пелерината на Фокс от дъното на дрешника. През деня носеше нож в обувката си, а нощем спеше с ками в ножници, закопчани на ръцете й. Научи го от Катса. Тази вечер Битърблу взе и трите ками като предохранителна мярка срещу непредвидимото.
Преди да излезе, претършува сандъка на Ашен, където държеше не само накитите на майка си, но и някои от своите. Имаше толкова много безполезни неща — красиви вероятно, ала не обичаше да носи бижута. Намери огърлица от гладко злато, изпратена от вуйчо й от Лиенид, и я пъхна в ризата под пелерината. Под мостовете имаше заложни къщи. Забеляза ги снощи и една-две бяха отворени.
— Работя само с познати — отпрати я мъжът в първата заложна къща.
Във втората, жената зад тезгяха повтори същото. Застанала до прага, Битърблу извади огърлицата и я показа.
— Хм — проточи жената. — Нека я видя.
Половин минута по-късно Битърблу замени огърлицата срещу огромна купчина монети и троснато:
— Не ми казвай откъде си я взел, момче.
Монетите далеч надминаха очакванията на Битърблу и издутите й джобове подрънкваха по улицата, докато не се сети да пъхне част от тях в ботушите си. Неудобно, но по-незабележимо.
Стана свидетел на неразбираема улична схватка — подла, ненадейна и кървава. Две групи мъже започнаха да се блъскат и дърпат и мигом размахаха бляскави ножове. Тя избяга, засрамена, но не искаше да вижда свършека. Катса и По щяха да ги усмирят. Като кралица Битърблу също би трябвало да се намеси, но сега не беше кралица и би било лудост да опитва.
Тази нощ историята под Чудовищния мост разказваше дребничка жена с мощен глас. Стоеше като замръзнала върху бара и стискаше полите си. Не притежаваше Дарба, ала успя да заплени Битърблу, която смътно си спомняше драматичния сюжет — за мъж, паднал в горещ извор в Източните планини и спасен от гигантска златна риба. Лек й разказваше приказки за чудновато пъстри животни. От него ли я знаеше? Или като малка я беше прочела в книга? Ако я знаеше от Лек, дали беше лъжа? Как да разбере — осем години по-късно — кое какво е?
Мъж до бара разби чашата си в главата на друг мъж. Докато Битърблу успее да се стъписа, юмручната свада бе избухнала. Изумена, тя видя как враждата заразява цялото помещение. Дребната жена на бара използва предимството на височината, за да нанесе няколко възхитителни ритника.
В периферията на сражението, където се бе оттеглило цивилизованото малцинство, някой блъсна мъж с кафява коса, а той на свой ред разля сайдера си върху пелерината на Битърблу.
— Олеле. Извинявай, момче — разкая се кафявокосият, грабна съмнителна кърпа от съседната маса и започна да попива дрехата на Битърблу, която се притесни не на шега. Позна го — придружителят на Даровития крадец с пурпурните очи. Вече го видя да се впуска доволно в мелето зад кафявокосия. Отблъсна ръцете му и посочи:
— Приятелят ти! Помогни му!
Онзи пак посегна решително с кърпата.
— Забавлява се, не му е нужна… помощ — възрази младежът, докато гласът му изтъняваше изумено при вида на крайчеца на плитката й, подал се изпод качулката. Очите му се спуснаха към гърдите й, където явно намериха достатъчно доказателства да осветлят положението.