— Ще разчета шифъра, кралице — промълви накрая.
В кабинета, оглавен отново от Тиел, документите преминаваха по-гладко през писалището й.
— Вече е ноември — напомни му тя. — Надявам се скоро да получа отговор от крал Рор как да възмездя ограбените от Лек хора. Писах му в началото на септември, нали? С облекчение ще се заловя с тази задача. Най-сетне ще усетя, че наистина правя нещо.
— Костите в реката най-вероятно са от тела, изхвърлени от крал Лек, кралице — отвърна Тиел.
— Какво? — сепна се Битърблу. — Имат ли връзка с обезщетяването?
— Не, кралице. Хората обаче задават въпроси и се питах дали да не разпространим изявление, че Лек е хвърлил костите в реката. Така ще прекратим слуховете, кралице, и ще се съсредоточим върху проблема с обезщетенията.
— Разбирам — кимна Битърблу. — Предпочитам да почакаме Мадлен да приключи с разследването, Тиел. Още не знаем как костите са се озовали там.
— Разбира се, кралице — съгласи се сговорчиво Тиел. — Междувременно ще напиша чернова на изявлението, та да е готово да го разпространим незабавно.
— Тиел — тя остави писалката и го погледна, — предпочитам да отделиш повече време на въпроса кой опожарява сгради и избива хора в Източния град, вместо да пишеш изявления, които вероятно няма да разпространим! След като капитан Смит е заминал — опита се да не произнася думата твърде саркастично, — разбери кой отговаря за разследването. Искам да ми докладват ежедневно както преди. Уведомявам те също, че вече не се доверявам на монсийската стража. За да ме впечатлят, ще се наложи да открият отговори, съответстващи на информацията на личните ми шпиони, и то бързо.
Шпионите й, естествено, нямаха сведения. Никой в града не знаеше нищо полезно; шпионите, изпратени да проучат имената от списъка на Теди, не бяха разкрили нищо. Не бе необходимо обаче нито Тиел, нито монсийските стражи да разбират истината.
После, седмица след като Мадлен и Саф бяха заминали за Силвърхарт, Битърблу получи писмо, обясняващо — евентуално — защо шпионите й все още не намират отговори.
Първата част от писмото бе написано със странния, детински почерк на Мадлен.
„Откриваме стотици кости. Хиляди, кралице. Сапфайър и хората му ги носят по-бързо, отколкото успявам да ги преброя. Боя се, че засега наблюденията ми не са задълбочени. Повечето кости са от по-малките. Намерих парчета от поне четиридесет и седем черепа и се опитвам да сглобя скелетите. Импровизираната ни лаборатория се помещава в стаите за гости в странноприемницата. Провървя ни — съдържателят проявява интерес към науката и историята. Съмнявам се друг да би се съгласил да напълним стаите му с кости.
Сапфайър иска да ви напише един ред. Казва, че знаете ключа за шифъра.“
Следваше пасаж с най-нечетливия почерк, който Битърблу бе виждала. Заради засуканите букви едва след миг установи със сигурност, че е написан в шифър. Хрумнаха й два възможни ключа. За да пощади сърцето си, първо изпробва обидния. _Лъжкиня._ Не проработи. Вторият обаче разкри смисъла на посланието:
„С право изпрати лиенидската стража и ти благодаря за това. Спряха мъж с нож, който ме нападна в лагера ни. Мокър и премръзнал, не бях в състояние да се защитя. Обезумял мъж, бръщолевеше несвързано, не успя да обясни защо ме е нарочил и кой го е наел. Джобовете му бяха пълни с монети. Така действат, та да представят престъплението за случайност. Избират изгубени души да им вършат работата, отчаяни безумци, неспособни да ги разпознаят, дори да поискат. Внимавай, отваряй си очите на четири. Стражите пазят ли печатницата?“
„Стражите пазят печатницата“, отговори Битърблу със същия шифър. Поколеба се и добави: „И ти внимавай в студената вода, Саф“.
Ключът бе „Искрица“. У Битърблу неволно припламна плаха надежда, че й е простено.
Междувременно бродерията на Ашен лежеше позабравена на купчини върху пода в спалнята й. Под нея бяха скрити три от дневниците на Лек. Тя прекарваше всяка свободна минута, забила нос в страниците им, изписваше лист след лист, напрягаше ум да си спомни всички видове шифри, за които бе чувала. Никога не се беше сблъсквала с такъв проблем. Пишеше послания със сложни шифри и се наслаждаваше колко бързо и гладко работи мисълта й. Дешифрирането обаче бе съвсем друго нещо. Разбираше основните принципи на кодирането, ала опиташе ли се да ги приложи към символите на Лек, всичко се разпадаше. Откриваше уж полезни повтарящи се модели — редици от четири, пет и дори седем символа, появяващи се в една и съща последователност. Повторението на символи в кодиран текст означава повтаряща се дума. Повторенията обаче се срещаха изключително рядко — тоест, Лек вероятно бе използвал повече от една шифрована азбука. Не й помагаше никак и фактът, че символите бяха общо тридесет и два. Трийсет и два символа за тридесет и шестте букви в монсийската азбука? Дали за липсващите оставяше празни места? Или заместваше най-често използваните букви, за да затруднят разчитането чрез установяване на честотата на използване на буквите? Дали представляваха съчетания от съгласни като „тр“ и „ст“? Битърблу усещаше как я заболява главата.