Дийт също не отбелязваше напредък с шифъра и беше по-изпит и по-раздразнителен от всякога.
— Според мен използва шест различни азбуки, следователно ключът се състои от шест букви — каза му Битърблу една вечер.
— Забелязах го отдавна! — извика той. — Не ме разсейвайте!
Наблюдавайки как Тиел снове из кабинета й в кулата, Битърблу се питаше каква е основната причина да крие от него съществуването на дневниците. От вмешателството му ли се страхуваше? Или от пораженията, които ще нанесе на крехката му душевност, съобщавайки му, че тайните писания на Лек са намерени? Ядосваше му се, задето я брани от истината, а сега я движеше същият инстинкт.
Руд се беше върнал. Крачеше бавно напред-назад и се задъхваше. Дарби, от друга страна, тичаше из кабинетите и нагоре-надолу по стълбите, подхвърляше документи и думи, миришеше на старо вино и накрая, един ден, припадна на пода пред писалището на Битърблу.
Мърмореше нечленоразделно, докато лечителите го свестяваха и изнасяха от стаята. През цялото време Тиел стоеше като вкаменен пред прозореца. Очите му изглеждаха впити в небитието.
— Тиел — отрони Битърблу, търсейки думите. — Тиел, как да ти помогна?
Отначало й се стори, че не я е чул. После той се обърна към нея.
— Дарбата му пречи да спи като нас, кралице — обясни тихо. — Понякога единственият начин да изключи съзнанието си е да се напие до смърт.
— Сигурно е възможно да облекча състоянието му? Да му възлагам по-лека работа или да му предложа да се оттегли? — разсъждаваше Битърблу.
— Работата го успокоява, кралице — поклати глава Тиел. — Успокоява всички ни. Най-благородно е да ни позволите да продължим да работим.
— Да — кимна тя. — Добре.
Работата обуздаваше и нейните мисли. Разбираше го.
Същата вечер седна на пода в спалнята с двамата шпиони, които умееха да разчитат шифри. Дневниците лежаха отворени пред тях, те споделяха предположения, спореха, предаваха си един на друг умората и отчаянието. От изтощение Битърблу не осъзнаваше колко е грохнала и колко непосилна е задачата.
В периферията на зрението й едра фигура запълни рамката на вратата. Тя се обърна, опитвайки се да не изпуска нишката на мисълта си, и видя Гидън. Бан бе облегнал брадичка на рамото му.
— Дали има начин да ви убедим да се присъедините към нас, кралице? — попита Гидън.
— Какво правите?
— Седим в дневната ви — отговори Гидън. — Говорим за Естил. Оплакваме се от Катса и По.
— И от Рафин — допълни Бан. — Има сметанова торта.
Тортата представляваше стимул, разбира се, но най-вече й се прииска да разбере как Бан се оплаква от Рафин.
— И без друго не стигам доникъде с това — призна изморено тя.
— А на нас си ни необходима — добави Гидън.
Препъвайки се с чехлите, Битърблу тръгна след тях по коридора.
— Първо обаче ще се изтегнеш на дивана — каза Бан, когато влязоха в дневната.
Предложението се стори подозрително на Битърблу, но го прие и изпита особено задоволство, щом Хелда изникна отнякъде и сложи със замах чиния с торта върху корема й.
— Провървя ни с войниците в Южен Естил. Мнозина са склонни да дезертират — подхвана Гидън.
— Малиновият пълнеж е разкошен — въодушеви се Битърблу и заспа с уста, пълна с торта, и вилица в ръката.
34.
След две седмици Мадлен и Саф се върнаха от Силвър харт, проправяйки пъртина през ноемврийския сняг с повече от пет хиляди кости и почти никакви отговори.
— Успях да сглобя три-четири цели скелета, кралице — похвали се Мадлен. — Повечето обаче са разпилени, а не разполагах с време и място да преценя коя на кого е. Не открих следи от изгаряне. Някои обаче сякаш са рязани с трион. Предполагам, че са от стотици хора, но нищо по-определено не мога да твърдя. Какво ще кажете да свалим гипса утре?
— Ще кажа, че е първата добра новина, която чувам от… — Опита се да пресметне дните, ала се отказа, — … от цяла вечност — уточни мрачно.
Излезе от лечебницата и в големия двор се озова лице в лице със Саф.