— О! Здравей…
— Здравей — изненада се и той.
Той явно тъкмо се канеше да се качи върху платформата за насмоляването на прозорците и с Фокс да се издигнат на съответната невъобразима височина, където щяха да работят днес. Саф изглеждаше добре — очевидно непокътнат от мразовитата вода — а позата и погледът му издаваха необяснимо смирение. Отшумяваше ли враждебността?
— Искам да ти покажа нещо и имам една молба — каза Битърблу. — Ще дойдеш ли в библиотеката до един час?
Саф кимна леко. Зад него Фокс завърза въже за колана си, сякаш не ги забелязва.
Дийт държеше картите с които Битърблу не работеше, в чекмеджето под писалището си. Битърблу го помоли да извади един, той отключи припряно чекмеджето и й го подаде.
Не след дълго Саф влезе в нишата й, повдигнал вежди, и тя му го показа. Той разлисти страниците и попита:
— Какво е това?
— Шифър, който не успяваме да разчетем. Записки на Лек. Имаме трийсет и пет книги.
— По една за всяка година от царуването му — пресметна Саф.
— Да — кимна Битърблу, придавайки си вид, че вече го е установила. Всъщност той й даде насока, която да сподели с екипа по дешифрирането. Ако всеки дневник е посветен на отделна година, щяха ли да открият сходства между съответстващи части от страниците? Дали в началото например не се споменава винаги думата „зима“?
— Искам да вземеш дневника, но го пази, Саф — предупреди го тя. — Покажи го само на Теди, Тилда и Брен. Не казвай никому и ако на тях не им хрумне нищо полезно, върни ми го веднага. Гледай да не те хванат с него.
— Не — поклати глава Саф и й го подаде. — Няма да го взема. Опасно е. Някой ще разбере. Ще ме нападнат, ще ми го отнемат и ще разкрият тайната ти.
Битърблу въздъхна.
— Май не бива да споря. Добре тогава, ще го разгледаш ли сега, за да го опишеш на другите и да ми кажеш какво мислят?
— Щом смяташ, че ще помогна — съгласи се той.
Косата му беше подстригана по-късо, изглеждаше по-тъмна и миловидно щръкнала в нови посоки. Услужливостта му я объркваше и тя усети, че се е втренчила в лицето му. Застана пред гоблена, докато той прелистваше отново дневника. Тъжните зелени очи на жената в бяло я успокоиха.
— Каква е молбата? — попита той.
— Какво? — извърна се тя.
— Нали искаш да ми покажеш нещо — Саф посочи книгата, — и имаш молба. Ще я изпълня, каквато и да е.
— Така ли? Вече няма да враждуваме?
Той срещна погледа й с откровеност, каквато не бе виждала от нощта, когато я целуна, а после я свари да плаче в гробището и й каза, че той е виновен. По лицето му се четеше смущение.
— Сигурно студената вода ми проясни ума… Каква е молбата? — повтори той.
Тя преглътна.
— Приятелите ми са намерили убежище. Ако с короната възникне криза и се наложи да се криеш, би ли отишъл в кулата на Крилатия мост?
— Да.
— Това е молбата.
— Тогава да се връщам на работа?
— Саф, не разбирам. Какво значи това? Приятели ли сме?
Въпросът явно го смути. Той остави дневника внимателно на масата.
— Вероятно сме нещо друго, на което още не сме дали име — отвърна.
— Пак не те разбирам.
— Осъзнах, че се държах като дете — прокара някак безпомощно пръсти през косата си. — Сега отново те виждам ясно. Ала нищо не може да бъде както преди. Ще си вървя, кралице, ако не възразявате.
Битърблу не отговори. Той се обърна и си тръгна. След малко тя се върна зад писалището и се опита с усилие на волята да се съсредоточи върху монархията и тиранията. Прочете нещо за олигархии и диархии, но умът й блуждаеше.
Не беше сигурна дали има представа кой е Саф сега, а обръщението „кралице“ сломи сърцето й.
На другата сутрин Битърблу отвори вратата на спалнята си и видя Мадлен, размахала трион.
— Не ме окуражаваш, Мадлен — оплака се Битърблу.
— Трябва ни само равна повърхност, кралице и всичко ще мине по мед и масло — увери я лечителката.
— Мадлен?
— Да?
— Какво се е случило със Саф в Силвърхарт?
— Как така какво се е случило?
— Вчера говорихме и ми се стори променен.
— А… — замисли се Мадлен. — Не знам, кралице. Беше мълчалив. Костите сякаш го отрезвиха. Навярно са го подтикнали да погледне другояче на вас, кралице, и на всичко, с което се сблъсквате.
— Вероятно — въздъхна Битърблу. — Да отидем ли в банята?
Един от дневниците на Лек лежеше разтворен до леглото, където Битърблу се бе опитвала да разбули тайната му. Мадлен спря и се втренчи в него.
— Умееш ли да разчиташ шифри, Мадлен? — попита я Битърблу.
— Шифри ли? — удиви се Мадлен.
— Не казвай никому — предупреди я Битърблу. — Лек е написал това шифровано и не успяваме да разгадаем шифъра.
— Шифър е, вярно — кимна Мадлен.