— Да — потвърди търпеливо Битърблу. — Досега не сме разгадали значението на нито един символ.
— Мм… Разбирам. — Мадлен се взря по-съсредоточено в страницата. — Смятате, че всеки символ замества буква.
Битърблу заключи, че Мадлен не е специалист по шифри.
— Да се залавяме ли с гипса? — попита тя.
— Колко символа е използвал, кралице? — осведоми се Мадлен.
— Трийсет и два — отговори Битърблу. — Хайде, ела!
Без гипса се почувства прекрасно. Отново можеше да докосва ръката си. Да я почеше, да я разтърка, да я измие.
— Повече няма да си чупя костите — заяви тя, докато Мадлен й показваше нова серия упражнения. — Обичам ръката си!
— Някой ден пак ще ви нападнат, кралице — предупреди я Мадлен. — Изпълнявайте старателно упражненията, за да укрепнете.
Битърблу и Мадлен излязоха от банята и свариха Фокс в стаята. Стоеше до леглото, вперила поглед в шифрованата книга на Лек и стискаше един от чаршафите на Ашен.
Битърблу взе мигновено решение.
— Фокс, нали знаеш, че не бива да тършуваш из покоите ми, когато ме няма? — напомни й благо тя. — Остави всичко и излез.
— Съжалявам, кралице. — Фокс пусна чаршафа, сякаш гори. — Срамувам се от себе си. Не намерих Хелда и…
— Достатъчно! Ела! — прекъсна я Битърблу.
— Вратата на спалнята ви беше отворена, кралице — продължи разпалено Фокс, докато вървяха. — Чух гласа ви и надникнах. Чаршафите бяха натрупани по пода. Онзи най-отгоре изглеждаше толкова красиво извезан, че се изкуших да го разгледам отблизо. Простете ми, кралице. Дойдох да ви докладвам.
Битърблу изпрати Мадлен и с Фокс влязоха в дневната.
— Добре — кимна спокойно тя. — Слушам те. Откри ли Грей?
— Не, кралице. Но в стаите за истории се носят все по-упорити слухове, че короната е у Грей, а крадецът е Саф.
— Хмм — Битърблу не се затрудни да изиграе загриженост, защото наистина се безпокоеше, макар в ума й да блуждаеха стотици други мисли.
Фокс винаги се навърташе наоколо, когато възникнеше деликатно положение, Фокс знаеше ужасно много тайни за Битърблу, а Битърблу не знаеше нищо за нея. Къде живееше Фокс, когато не е в двореца? Що за хора насърчаваха дъщеря си да работи посред нощ, да обикаля с шперцове в джоба си, да слухти, да дебне и да раболепничи?
— Как стана прислужница в двореца, Фокс, макар да не живееш тук? — поинтересува се Битърблу.
— Ние сме потомствени служители на благородници, кралице. Винаги сме живели обаче извън домовете им. Семейна традиция.
Битърблу отпрати Фокс и тръгна да търси Хелда. Откри я в спалнята й да плете, седнала в зелен фотьойл.
— Хелда, съгласна ли си да започнем да следим Фокс?
— Що за идея, кралице? — куките на Хелда продължиха да подрънкват спокойно. — До там ли се стигна?
— Просто… не й вярвам, Хелда.
— Защо?
Битърблу се замисли.
— Защото в нейно присъствие косъмчетата на тила ми настръхват.
След ден Битърблу слезе в кралската пекарна и се зае усърдно да меси топка тесто с отслабналата си ръка. Вдигна глава и видя Дийт да подскача пред нея.
— Дийт! — смая се тя. — Какво, в името на синевата…
Очите му пламтяха. От перодръжката, втъкната зад ухото му, капеше мастило и лекьосваше ризата му, по косата му имаше паяжини.
— Намерих книга — прошепна той.
Битърблу изтри длани, заведе го по-далеч от Анна и другите пекари, които се стараеха да не изглеждат твърде любопитни, и попита тихо:
— Още един шифрован дневник ли намери?
— Не. Намерих съвсем нова книга. С нея ще разчетем шифъра.
— Книга за шифри ли е?
— Не, но е най-невероятната книга на света! — възкликна той. — Не знам откъде се появи. Магическа е!
— Добре, добре. — Битърблу го поведе към по-шумната част на кухнята и към вратата.
Успокояваше го, шъткаше му и го усмиряваше да не запее и затанцува. Не се боеше за разсъдъка му, поне не повече, отколкото се тревожеше за здравомислието на всички в замъка. Знаеше, че някои книги наистина са магически.
Книгата беше голяма, дебела, червена и поразителна.
— Разбирам — прелисти я Битърблу, заразена от вълнението му.
— Едва ли — усъмни се Дийт. — Не прозирате истинската й същност.
Битърблу смяташе книгата за изчерпателен ключ, разкриващ значението на всяка дума, написана със символите на Лек. Причината да мисли така бе, че първата половина на книгата съдържаше страници с познати думи, последвани от дума, написана със символи.
Втората половина от книгата съдържаше същата информация на обратно — символни думи, последвани от истинските думи, които заместват. Интересно, но символите изглеждаха групирани съвсем напосоки. Четирибуквена дума като „грим“ се пишеше с три символа, а в друга, съдържаща също буквите г, р, и — „грижовен“, например — не се повтаряше нито един символ.