— Велики реки! — възкликна той и отдръпна рязко ръка. За пръв път погледна към лицето й без особен успех, защото Битърблу смъкна качулката още по-ниско. — Простете, госпожице. Добре ли сте?
— Добре съм. Остави ме да мина.
Даровитият и мъжът, който се опитваше да го убие, изблъскаха кафявокосия назад, още по-близо до Битърблу. Той имаше приятно лице с крива усмивка и красиви лешникови очи.
— Позволете ми да ви изпратим, госпожице. С приятеля ми ще се погрижим да не пострадате — предложи той.
— Не се нуждая от ескорт. Просто ме пусни да мина.
— Минава полунощ, а вие сте дребничка.
— Твърде дребна, та да се занимават с мен.
— Де да беше така в града на Битърблу! Дайте ми миг да усмиря ентусиазирания си приятел — помоли той и пак го халосаха изотзад. — После ще ви изпроводим до дома ви. Казвам се Теди. Той е Саф и не е такъв дръвник, както изглежда в момента.
Теди се обърна и нагази героично в мелето, а Битърблу се запрокрадва край стените, търсейки път за бягство. Излезе навън, стиснала ножовете в ръце, и прекоси тичешком първо гробище, а после алея, толкова тясна, че раменете й докосваха сградите от двете страни.
Мислено се опитваше да отмята улиците и ориентирите, запаметени от картата, но й беше по-трудно на практика, отколкото на хартия. Гледаше да се придвижва на юг. Спря да тича и с по-бавна крачка навлезе в улица с порутени сгради, решена никога вече да не попада в положение, изискващо бягане с ботуши, препълнени с монети.
Някои от сградите изглеждаха оглозгани заради дървения материал. Стресна я силует в канавката, който придоби очертанията на труп. После изхърка и я уплаши още повече. Мъж, вмирисан на мърша, но жив. Върху гърдите му дремеше кокошка, а ръката му я обгръщаше закрилнически.
Натъкна се на ново място за истории и незнайно как тя веднага разбра какво представлява. Приличаше на другото помещение — врата в тясна уличка; влизащи и излизащи хора; двамина здравеняци, застанали отпред със скръстени ръце.
Тялото на Битърблу реши вместо нея. Пазачите изглеждаха заплашително, ала не я спряха. Стълбите зад вратата се спускаха в земята, към втора врата, която я отведе в ярко осветена, миришеща на изба и сайдер стая, стоплена от хипнотичния глас на друг разказвач.
Битърблу си купи питие.
Историята — удивително! — описваше ужасното детство на Катса, когато чичо й Ранда, крал на най-централното от седемте кралства, Мидлънс, използвал уменията й да се бие и я принуждавал да убива и осакатява враговете му.
Битърблу знаеше историите. Самата Катса й ги разказваше. Сега чу версия, отговаряща отчасти на истината — как Катса мразела да убива по заповед на чичо си. Имаше обаче и преувеличени и неверни сюжети — битките бяха зрелищни и кървави, а Катса — невъобразимо мелодраматична. Прииска й се да защити Катса и да извика на разказвача колко погрешно я представя. Обърка се обаче: слушателите сякаш харесваха преиначената версия. За тях тази Катса бе истинска.
По-късно през нощта Битърблу наближи източната стена на замъка и видя няколко неща едновременно. Първо, един от фенерите върху стената не светеше и околното пространство тънеше в непрогледен мрак. Битърблу се озърна подозрително и установи, че съмненията й са оправдани. Уличните лампи също бяха угаснали. После долови движение — почти невидимо — по средата на тъмната, гладка стена. Гъвкав силует — човек, разбира се? — който застина, дочул отсечените стъпки на монсийския страж над него. Размърда се отново, щом стражът се отдалечи.
Битърблу осъзна, че наблюдава как някой се катери по източната крепостна стена. Притаи се под свода пред вратата на магазин и се замисли дали да се разкрещи сега, или да изчака нарушителят да стигне до върха на високата стена, където няма път за бягство, и стражите по-лесно ще го заловят.
Човекът обаче не се изкачи върху стената. Спря точно под малка каменна сянка, кацнала под върха. Съдейки по разположението, Битърблу предположи, че е един от многото крилати водоливници, надвиснали от корнизите и втренчени в земята под тях. Чу се странен стържещ звук. Секна за миг, докато стражът минаваше горе, а после започна пак. Продължи така известно време. Любопитството на Битърблу аха да се превърне в отегчение, когато катерачът изпъшка, последва откъртване и човекът се плъзна що-годе плавно надолу с водоливника. Втори човек, когото Битърблу не бе забелязала досега, се размърда в сенките в основата на стената и улови първия, макар поредица от задавени стенания и тихи ругатни да й подсказа, че единият е пострадал. Втората фигура извади торба, в която първата прибра водоливника, нарами я и двамата се отдалечиха крадешком.