Усърдната деятелност в двореца я изпълваше със задоволство. Когато прекосяваше големия двор в режещия студ, виждаше Саф върху платформата и работниците, почистващи леда от водосточните тръби. Виждаше как снегът пада върху стъклата и се стича разтопен във фонтана. Посред нощ в коридорите мъже и жени търкаха подовете с меки кърпи, а снегът се трупаше върху прозрачните тавани над тях. Битърблу започна да разпознава хората, които минаваха край нея. Нямаше напредък в издирването на човека, донесъл червения речник, но когато посещаваше Дийт в библиотеката, тя учеше азбуката на новия език, гледаше го как чертае диаграми с букви и му помагаше да изчислява колко често се срещат.
— Наричат езика си делийски, кралице. А Лек нарича нашия грейслингски.
— Делийски като мнимото име на реката? Река Дел?
— Да, кралице.
Успокояваше я дори работата на Мадлен, която сглобяваше скелети, завзела всички лаборатории в лечебницата и едно отделение за пациенти. Костите бяха истина за нещо, направено от Лек, и Мадлен се опитваше да възстанови целостта им. Битърблу го тълкуваше като начин да им засвидетелстват уважение.
— Как е ръката ви, кралице? — попита я Мадлен, която стискаше наръч ребра и ги гледаше, все едно очаква да й проговорят.
— По-добре. Месенето ме сваля на земята.
— В докосването има сила, кралице. — Думите на Мадлен подеха като ехо мислите на Битърблу. Тя й подаде ребрата. Битърблу ги взе. Усети странната им гладкост. Прокара показалец по тънка издатина върху едното.
— Костта е била счупена, кралице, и е заздравяла — обясни й Мадлен. — Както ръката ви.
Битърблу знаеше, че Мадлен е права — в докосването наистина имаше сила. Държейки зарасналата кост, тя почувства болката на човека, когато е била счупена. Долови тъгата на живота, приключил твърде рано, и на тялото, захвърлено като ненужна вещ. Почувства и смъртта, която някой ден ще отнесе и нея. И пак я прониза тъга. Битърблу не бе успяла да се помири с идеята за смъртта.
В пекарната, надвесена над тестото, тя го мачкаше и овалваше, за да го превърне в еластична топка. Мислите й постепенно се избистряха. Разбра, че досущ като Дийт има слабост към трудната, невъзможната, бавната и хаотична работа. Зарече се да промени кралската роля, а променяйки я, да преобрази кралството си.
После, един ден в началото на декември, докато изцеждаше последните капчици сила от отмалелите си ръце над плота за месене, Дийт застана пред нея. Не се наложи да го пита. Прочете отговора по светналото му лице.
35.
В библиотеката Дийт й подаде лист.
— Ключът е _озхалигх_ — Битърблу произнесе колебливо думата, сякаш вкусва непознатото произношение.
— Да, кралице.
— Какво означава думата?
— Чудовище, кралице, или звяр. Отклонение, мутант.
— Като него — прошепна Битърблу.
— Да, кралице, като него.
— Горният ред е азбуката — продължи Битърблу. — Шестте следващи азбуки започват с шестте букви, изписващи думата _озхалигх_.
— Да.
— Първата буква от първата дума в пасаж се дешифрира с първата азбука. Втората — с втората азбука и така нататък. За седмата буква се връщаме на първата азбука.
— Да, кралице. Точно така.
— Не е ли прекалено сложно за дневник, Дийт? Използвам подобен метод в писмата си до крал Рор, но те са кратки и пиша по едно-две месечно.
— Едва ли се е затруднявал да пише, кралице, но препрочитането наистина е сложно. Предпазливостта му изглежда твърде крайна, след като вероятно никой друг не е говорел делийски.
— Той прекаляваше във всичко — отбеляза Битърблу.
— Да прочетем първото изречение от дневника — предложи Дийт, дръпна най-близката книга и преписа първите два реда.
— Дешифроват се така…
Дийт и Битърблу „преведоха“ изречението. После сравниха резултата.
— Получиха ли се истински думи? — попита Битърблу.
— _Ях винсах кахла ахфрохсахшин онг кхох найз ях хантайла ин дахс кхох нийтаят хохт_ — прочете гласно Дийт. — Да, кралице. Означава… — Присви замислено устни. — „Зимният бал наближава, а не сме набавили свещите“. Наложи се да налучквам глаголните окончания, кралице, а и словоредът се различава от нашия, но смятам, че превеждам точно.
Прокарвайки пръст по символите, които бе написала, Битърблу произнесе шепнешком странните делийски думи. На места звучаха като нейния език, ала не съвсем. _Ях винсах кахла._ Зимният бал. Бълбукаха като мехурчета в устата й — красиви, ефирни мехурчета.
— След като разгада шифъра, ще се опиташ ли да запомниш трийсет и петте дневника, преди да започнеш да ги превеждаш? — попита тя.