— Добре ще е да опънем препъваща тел по всички тайни стълбища, включително там, където слезе Хава, та да се защитим от шпиони — замисли се Бан.
— Продължава да вали — прекъсна го Гидън, вслушвайки се в заръката на Битърблу да обсъждат незначителни въпроси. — Напредваш ли с настойката против повръщане, Бан?
— По-гнусна е от всякога — отвърна Бан.
След известно време Хава почука по вътрешната врата. Битърблу й отвори и тя докладва, че Фокс наистина е влязла в покоите на Лек.
— Има нови шперцове, кралице — обясни тя. — Отиде до скулптурата на детето, най-малката в стаята, и се помъчи да я вдигне. Успя да я помести, но, разбира се, не я вдигна. Остави я и се втренчи в нея. Изглеждаше замислена, кралице. Сетне надникна в банята и в килера, втурна се по стълбите и долепи ухо до вратата към дневната ви. После си тръгна.
— Краде ли, или е шпионка? Или и двете? — почуди се Битърблу. — За кого шпионира? Следим ли я, Хелда?
— Да, кралице. Но всяка нощ успява да заблуди опашката си. Прекосява тичешком търговските докове и се насочва към Зимния мост. Минава под доковете, кралице, и преследвачите й изпускат дирите, защото се страхуват да я последват.
— Аз ще я проследя, кралице — предложи Хава. — Ще мина под тях, без да ме забележи.
— Опасно е, Хава — предупреди я Битърблу. — Студено е, а под доковете е мокро. Декември е!
— Ще се справя, кралице! — настоя Хава. — Никой не умее да се крие по-добре от мен. Моля ви! Тя опипа всички статуи на мама!
— Добре — кимна Битърблу, спомнила си същите ръце върху бродерията на нейната майка. — Ала внимавай, Хава.
„Искам само спокойно средище на изкуство, архитектура и медицина, но вече не владея положението. Хората са прекалено много, а аз съм изтощен. Съпротивата в града не секва. Заловя ли четец на мисли, появява се друг. Твърде много трябва да изтрия и твърде много да създам. Стъклените покриви ми харесват що-годе, но мостовете не са достатъчно големи. Сигурен съм, че над Крилатата река в Делс бяха по-високи. Крилатата река е по-величествена от моята. Ненавиждам моята.
Наложи се да убия градинаря. Изработваше чудовища в градините, винаги ги оформяше както пожелая, но все пак не са живи, нали? Не са истински. Убих и Гад. Прибързах ли? Гоблените му ме изпълват с тъга и също не са истински; дори не са изработени от вълна на чудовища. Нищо не ме задоволява. Не е съвършено и намразвам усилията си. Мразя този шифър. Необходим е и уж е гениален, но от него почва да ме боли главата. Болницата също ми създава главоболия. Хората са твърде много. Изморявам се да преценявам какво трябва да мислят, да чувстват и да правят.
По-добре щеше да е да се занимавам само с животните в клетките. Те не говорят и това ги защитава. Когато ги режа, пищят, защото няма как да им обясня, че не боли. Винаги, винаги знаят какво правя. Олеква ми от чистотата в страха им. Приятно ми е да съм с тях.
Усещам чистотата и когато броя ножовете си. И в болницата понякога има чистота, когато оставя пациентите да почувстват болката. Някои крещят толкова изтънчено. Сякаш самата кръв крещи. Сводестият таван и влагата осигуряват отлична акустика. Стените излъчват черен блясък. После обаче виковете разтревожват другите. Мъглата в съзнанието им започва да се разнася, проумяват какво чуват, а мъжете разбират какво правят. Принуден съм да ги наказвам, да ги плаша, да ги посрамвам, да ги ужасявам и да ги заблуждавам, че съм им нужен, докато забравят, всички до един, а това ме затруднява повече, отколкото да ги заслепявам през цялото време.
Някои пазя за себе си и не ги пращам в болницата. Беламю например. И Ашен. Не позволявам на никого да гледа, освен ако не го използвам като наказание. Наказвам Тиел да ме гледа какво правя с Ашен. Не му позволявам да я докосва и понякога го порязвам. В такива моменти, когато съм в покоите си и държа ножовете, за миг съвършенството се връща. Изпитвам мимолетно умиротворение. Уроците ми с детето също ще протичат така. С нея ще е съвършено.
Възможно ли е Беламю да ме е лъгала осем години?“
Битърблу започна да дава преводите първо на приятелите си, за да я предупреждават, когато Лек споменава майка й или нея. Всяка нощ Дийт й носеше нови страници. Понякога Битърблу не съумяваше да събере сили да ги прочете. Молеше Гидън да й предаде съдържанието накратко. Тогава той сядаше на дивана до нея и й разказваше с тих глас. Избра Гидън, защото Хелда и Бан отказаха да обещаят да не пропускат най-ужасните моменти, а Гидън се съгласи. Говореше съвсем тихо, сякаш да обезсили думите. Не сполучваше — не съвсем — ала ако ги произнасяше на по-висок глас, наистина щеше да е по-зле. Битърблу слушаше, свита и разтреперана.