Битърблу пак занемя. Успя някак да си поеме дъх и отрони:
— Аз съм виновна. Допуснах да види твърде много.
— Аз го позволих, кралице — намеси се тихо Хелда. — Аз я доведох тук. Хареса ми Дарбата й да е безстрашна, без да е безразсъдна. Възлагах й сложни задачи. Да се катери по прозорците например. От нея би излязла и добра шпионка.
— И двете забравяте, че тя е професионалист — прекъсна ги Саф. — От доста време се домогва до теб, нали? От памтивека семейството й краде от двореца. Те са я пратили да души наоколо. А аз им улесних работата, като откраднах короната и услужливо им я предадох. Ясно е като бял ден. Поднесох й на тепсия трофей, какъвто дори не е мечтала да открадне. Обзалагам се, че познава всяко ъгълче от замъка. Всеки таен вход. Сигурно е знаела от самото начало как да прекоси лабиринта на Лек. Ключовете, които задигнах от джоба й, несъмнено са семейна ценност, откакто Лек е умрял и са разчиствали вещите му. Тя е наследила занаята на семейството си, но е по-коварна, защото е безстрашна. Не смятам, че има съвест.
— Интересно. Мислиш, че съвестта изисква страх? — попита Битърблу.
— Мисля, че без короната няма как да те изнудват. Затова ще я открадна тази нощ.
— С помощта на лиенидската ми стража.
— Не — възрази Саф. — Ако имаш излишни стражи, изпрати ги в печатницата. Аз ще действам тихо. Сам.
— Колко мъже охраняват пещерата, Саф? — тросна се Битърблу.
— Добре, добре. Ще взема Теди, Брен и Тилда. Знаем как да работим и си имаме доверие. Не ни се пречкай.
— Теди, Брен и Тилда — прошепна Битърблу. — Сплотено семейство. Завиждам ви.
— Ти и вуйчо ти владеете половин свят — изсумтя Саф и се шмугна зад фотьойла, защото външната врата се отвори с проскърцване.
— Гидън е — обяви Битърблу.
Саф се появи иззад фотьойла и лицето на Гидън окаменя.
— Ще го почакам да си тръгне, кралице — каза той.
— Ясно — проточи саркастично Саф. — Напускам сцената. Ще ми дадете ли някаква плячка, в случай че Фокс ме види да прескачам прозореца и ми потрябва извинение?
Хелда отиде с отсечена стъпка до масата, грабна сребърна вилица и я бутна в ръцете на Саф.
— Знам, че не съответства на обичайния ти размах — отбеляза мрачно тя.
— Да. Благодаря, Хелда — кимна Саф.
— Внимавай, Саф — обади се Битърблу.
— Не бой се, кралице. — Улови погледа й и го задържа за миг. — Утре сутринта ще донеса короната, обещавам.
Излезе и студеният въздух нахлу в стаята. Когато затвори прозореца отвън, Битърблу отиде до камината да се сгрее.
— Как си, Гидън?
— Снощи Тиел ходеше по Крилатия мост, кралице — докладва Гидън без предисловия. — Стори ми се странно, та реших да те уведомя.
— Тиел на Крилатия мост, Фокс, Хава и Саф — на Зимния. Татко би се зарадвал колко популярни са мостовете му. А ти какво търсеше на Крилатия мост, Гидън?
— С Бан усъвършенствахме скривалището на Саф, кралице. Тиел мина точно преди да излезем.
— Видя ли ви?
— Не мисля, че виждаше каквото и да било. Витаеше в друг свят. Дойде от далечния край на моста. Не носеше лампа. Забелязахме го едва когато мина край прозореца. Вървеше като призрак. И двамата подскочихме. Проследихме го, кралице. Слезе по стъпалата и тръгна към Източния град, но там го изгубихме.
Битърблу разтърка очи, скрила лице в закрилническата тъмнина.
— Имате ли представа дали Тиел знае за Дарбата на Хава да се прикрива?
— Едва ли знае, кралице — отговори Хелда.
— Сигурна съм, че просто се е разхождал — подхвърли Битърблу. — Все пак няма да е зле да я помолим да го проследи.
— Да, кралице — съгласи се Хелда. — Предполагат, че Ранмуд е скочил от мост, а напоследък Тиел е потиснат.
— О, Хелда — въздъхна Битърблу, — няма да понеса истината, ако не е просто разходка.
Същата нощ изтощението и тревогите не позволиха на Битърблу да заспи. Лежеше по гръб и се взираше в чернотата. Потри ръка. Все още й се удивляваше — отмаляла, но освободена от ужасния гипс, и най-сетне отново снаряжена с камата.
Накрая запали свещ, за да съзерцава златните и алените звезди, сияещи по тавана на спалнята й. Хрумна й, че среднощната безсъница е нещо като бдение за Саф. За Теди, Тилда и Брен, които крадяха корона. За Тиел, който се скиташе самотен в мрака и рухваше духом толкова лесно. За приятелите и, По, Рафин и Катса, които сигурно зъзнеха в тунелите.
Дрямката започна да смекчава острите ръбове на умората и тя разбра, че сънят приближава. Разреши си да се отпусне в обятията на непозволен спомен — как е дете в майчините обятия. Напоследък видението я изпълваше с тъга, помрачено от дневниците на Лек. Сега обаче посегна към него заради Саф понеже през онази нощ, когато спа върху твърдия под в печатницата, Саф й бе пожелал да сънува нещо хубаво като бебета и бе прогонил кошмарите.