Минаха точно пред Битърблу, снишила се до вратата на магазина. Позна ги веднага — приятният кафявокос младеж Теди и Даровитият му приятел Саф.
4.
— Кралице, внимавате ли изобщо? — попита строго Тиел на другата сутрин.
Не внимаваше. Опитваше се да измисли нехаен начин да повдигне недопустима тема. _Как се чувствате днес? Спахте ли добре? Случайно да ви липсват водоливници?_
— Внимавам, разбира се — отсече тя.
— Смея да твърдя, кралице, че ако ви помоля да опишете последните пет документа, които подписахте, няма да успеете.
Тиел явно не разбираше, че подобна работа не изисква внимание.
— Три харти за три крайбрежни града, заповед да се монтира нова врата на кралската съкровищница, писмо до чичо ми, краля на Лиенид, с молба да доведе Скай, когато ми гостува — изреди тя.
Тиел прочисти гърло с известно смущение.
— Простете ми, кралице. Колебанието ви, преди да подпишете писмото, ме накара да се усъмня.
— Защо да се колебая? Харесвам Скай.
— Така ли? — учуди се Тиел и се подвоуми. — Нима? — добави с толкова доволно изражение, че Битърблу съжали, задето го подвежда — понеже точно това правеше.
— Тиел, шпионите ти май не стават за нищо — продължи тя. — Скай предпочита мъже, не жени, и определено не мен. Ясно? Лошото е, че е практичен и току-виж се оженил за мен, ако го помоля. Теб сигурно ще те устройва, но не и мен.
— О… — Тиел не скри разочарованието си. — Полезна информация, кралице, стига да е вярна. Сигурна ли сте?
— Тиел, той не го крие — отвърна припряно Битърблу. Рор също разбра наскоро. Не си ли се питал защо чичо ми не предлага да ни сватоса?
— Е… — подхвана Тиел, но се въздържа да продължи. В кабинета още витаеше заплахата Битърблу да приложи жестоката си тактика, ако съветникът й упорства да разнищва темата. — Да прегледаме ли резултатите от преброяването на населението, кралице?
— Да, моля — Битърблу обичаше да обсъждат статистиката с Тиел. За събирането на информацията отговаряше Ранмуд, но Дарби изготвяше докладите, организирани прегледно по области, с карти, показващи грамотността, заетостта, числеността на населението и много други. Тиел отговаряше подробно на въпросите й; Тиел знаеше всичко. И единствено това занимание й вдъхваше усещане, че упражнява власт над кралството си.
Тази нощ и през следващите две тя пак излезе. Посети двете познати й места и изслуша историите. Повечето бяха за Лек. Как измъчвал изранените дребни животинки в задния му двор. Как дворцовите му прислужници се разхождали с нарязана кожа. Как загинал от камата на Катса. Среднощната аудитория имаше кървав вкус. Ала не само — в промеждутъците между кървавите сцени Битърблу чу и повтаряща се безкръвна история. Винаги започваше като приказка — двамина се влюбват или умно дете се опитва да разбули загадка. Помислеше ли си обаче, че знае какво ще последва, историята приключваше внезапно. Любовниците или детето изчезваха неочаквано от лицето на земята.
Недовършени истории. Защо хората идваха да ги слушат. Не се ли отегчаваха да чуват винаги едно и също, сблъсквайки се всеки път с един и същи въпрос без отговор?
Какво се бе случило с всички, изчезнали заради Лек? Как свършваха историите им? Бяха стотици — деца и възрастни, жени и мъже, похитени от Лек, вероятно убити. Тя не знаеше обаче, а и съветниците й недоумяваха — къде, защо, как. Изглежда и хората в града нямаха представа. Ненадейно Битърблу усети, че не й е достатъчно да знае, че са изчезнали. Държеше да научи продължението, защото хората в местата за истории бяха нейни поданици, а те очевидно искаха да разберат. Битърблу се стремеше да разбере, за да им каже.
Възникнаха и други въпроси. Сега обръщаше внимание и забеляза липсата на още три водоливника по източната стена, освен онзи, който видя да отнасят. Защо съветниците й не я бяха уведомили за кражбите?
— Кралице, не го подписвайте — възпря я строго Тиел една сутрин.
— Какво? — примигна Битърблу.
— Не подписвайте хартата, кралице — повтори Тиел. — Петнайсет минути ви обяснявах защо не бива да я подписвате, а вие държите писалката. Къде витае умът ви?
— О… — Битърблу пусна писалката с въздишка. — Чух те. Лорд Данхол…
— Данзол — поправи я Тиел.
— Данзол, лордът от Централен Монсий, възразява, че му отнемат града. Трябва да разговарям с него, преди да реша, така ли смяташ?
— Съжалявам, но има право да го изслушат, кралице. И аз не одобрявам…
— Да… Спомена също и за желанието му да се ожени за мен. Много добре — кимна разсеяно Битърблу.
— Кралице! — Опрял брадичка в гърдите си, Тиел я изгледа изпитателно. — Кралице — продължи по-меко, — за втори път ви питам. Къде е умът ви днес?