— Ти си силна. Ще поправиш грешките. Ти си истинска кралица като майка си. Бях тук, когато тялото й изгаряше. Той я запали на Крилатия мост. Бях тук и гледах. Дойдох да я почета. Правилно е, че мен никой няма да изпрати с почит.
Той се обърна към парапета.
— Не! Недей, Тиел! — извика тя, захвърли безполезната сабя и го сграбчи. Прииска й се нещо от нея — продължение на духа или на душата й — да се протегне навън и да го обвие, да го спре, да го задържи върху моста. Да го задържи тук с любовта си. _Недей да се противиш, Тиел. Не се бори с мен. Остани тук, остани тук! Не бива да умираш!_
Той се откопчи от пръстите й, блъсна я и я запрати на земята.
— Пази се, Битърблу. Освободи се от миналото — заръча й за последно.
Хвана се за парапета, повдигна се, прекрачи го и полетя към реката.
39.
Тя лежеше високо над бурната вода.
Може би я бе заблудил. Избягал е, докато очите й са били затворени. Размислил е и се е прибрал в двореца.
Не. Не се бе разколебал. Тя не бе затваряла очи. Видя го да полита надолу.
Непременно трябваше да слезе от моста. В това бе сигурна. Нямаше как обаче да го прекоси, защото се издигаше твърде високо във въздуха. Тук ли да остане? Да се вкопчи в спомена за студената планина и за тялото на Катса, излъчващо топлина, за ръцете на Катса, придържащи я крепко към земята?
Да пълзи, щеше да намери сили да пълзи. Не е срамно да пълзиш, ако си неспособен да вървиш. Някой й го беше казал някога. Някой…
— Хей…
Гласът отгоре прозвуча познато.
— Какво правиш? Ранена ли си?
Собственикът на гласа я докосна, почисти я от снега.
— Ще успееш ли да станеш?
Тя поклати глава.
— Височината ли те смущава, Искрице?
Да. Не. Тя поклати глава.
— Плашиш ме — каза той. — От кога си тук? Ще те вдигна.
— Не — възпротиви се тя, защото щеше да се озове прекалено нависоко.
— Ще ми кажеш ли колко е четиристотин седемдесет и шест по четиристотин седемдесет и седем?
Саф я взе на ръце, вдигна и сабята й и я занесе в кулата на моста. Тя се притискаше в обятията му и се опитваше да проумее какво се случва.
* * *
Вътре беше топло. Гореше огън. Той я сложи върху стол, но тя го улови за ръката и не я пусна.
— Искрице, не си измръзнала — той коленичи до нея, свали й шапката и ръкавиците и опипа ръцете и лицето й. — Май има нещо по-сериозно и от страха ти от височини. Миналия път се уплаши от високото, но все пак успя да ме скастриш.
Битърблу се побоя да не би пръстите й да се счупят, толкова силно стискаше ръката му. Той я обгърна със свободната си длан. Тя се вкопчи в него. Трепереше.
— Кажи ми какво има — помоли я той.
Тя се опита. Наистина се опита. Не успя.
— Прошепни ми.
Носът й докосна топлото му ухо. Устните й усетиха успокоителната твърдост на златната му обеца. Две думи. Произнесеше ли две думи, той щеше да разбере.
— Тиел скочи — отрони тя.
Той застина, после си пое дъх, сетне я прегърна по-крепко. Раздвижи се, вдигна я, седна на стола, взе я в скута си и прегръща, докато спря да трепери.
Тя се разбуди, усетила как я слага да легне върху одеяла на пода.
— Ела при мен, не си отивай — прошепна тя.
Той пак я прегърна. Битърблу заспа.
Събуди се пак. Чу шепот. Усети нежни ръце. Хора с побелели от сняг палта се надвесваха над нея.
— Ще се съвземе — прецени Рафин.
Саф спомена нещо за снега.
— По-добре останете тук — предложи той.
По заговори за коне и колко е опасно да привличат внимание. Гласът на По! По я прегръщаше, целуваше я по лицето.
— Пази я — заръча той. — Ще я чакам под стълбите, когато бурята стихне.
После тя отново остана сама със Саф.
— По? — възкликна объркано.
— Беше тук — отвърна Саф.
— Саф… — Тя откри лицето му в сумрака. — Прощаваш ли ми?
— Шшт — Саф погали косите й, разхлабените й плитки. — Да, кралице. Простих ти отдавна.
— Защо плачеш?
— По много причини.
Тя избърса сълзите му. И заспа.
Събуди я кошмар. Пропадаше. Ашен, тя, костите, всички, всичко пропадаше. Извика, замята се и се смая, а после сърцето й се сви, защото Саф я прегръщаше, утешаваше и този път бе наистина будна, със Саф, и истините от действителния свят се върнаха. Притисна се към него да ги отблъсне, прегърна го трескаво. Усети тялото му до своето, усети ръцете му. Чу шепота му, попи го с кожата си. Целуна го. Той отвърна на целувката й и тя го целуна още по-пламенно.
— Сигурна ли си, че го искаш? — прошепна той, когато стана ясно какво се случва. — Сигурна ли си, че си сигурна?
— Да — прошепна тя. — А ти?
Така се върна при себе си. Саф й припомни желанието да се доверява, да я обичат. После, когато болката се завърна — остра и неумолима — имаше сили да я понесе и приятел да я прегръща, докато плаче.