Плачеше за частицата от душата си, вкопчена в Тиел и пропаднала с него в реката, за частицата, която той бе откъснал. Плачеше, задето не е успяла да го спаси. И най-вече оплакваше живота на Тиел.
— Край на кошмарите — прошепна Саф. — Сънувай спокойни сънища.
— Искам да мисля, че понякога той е бил щастлив.
— Сигурен съм, че е бил, Искрице.
Тя си представи стаята на Тиел, гола и неуютна.
— Не съм го виждала щастлив. Не знам какво му е доставяло радост.
— Кого обичаше?
Тя затаи дъх.
— Мама — прошепна. — И мен.
— Сънувай тази обич.
Тя сънува сватбата си. Не виждаше за кого се омъжва, младоженецът не се появи във видението й, а и нямаше значение. Имаше обаче музика, музиката изпълваше всички с щастие и тя танцуваше с майка си и Тиел.
Рано сутринта я събуди стържещият стомах. Отвори очи в светлината и в странното спокойствие на съня. После се върнаха спомените. Болката — от борбата с Тиел, от падането върху моста, от сълзите, от загубата, от Саф. Снегът бе спрял и небето искреше синьо през трите кръгли прозорчета. Саф спеше до нея.
Не беше справедливо колко невинен изглежда, потънал в съня. Синината около окото му и поморавялата кожа под лиенидските рисунки върху ръката му също не бяха справедливи. Не беше ги забелязала в сумрака на предишния ден, а и той не й ги бе показал.
Колко предан и нежен бе Саф с нея, без дори да го моли. Склонен бързо да заобичва и бързо да се гневи, склонен към топлота и към глупост, той притежаваше неочаквана нежност. Запита се дали е възможно да обичаш някого, без да го разбираш.
Клепките му трепнаха. Озариха я меките му пурпурни очи. Той я видя и се усмихна.
_Сънувай нещо хубаво_, пожела й през онази нощ в печатницата. _Бебета например._ И тя бе сънувала бебета. _Сънувай тази любов._
— Саф?
— Да?
— Мисля, че знам каква е Дарбата ти.
Сънищата бяха толкова странни и облъхнати от такова чувство за недействителност, че не бе забелязала как тя самата се преобразява в тях.
Саф — толкова противоречив и толкова желан — притежаваше красива Дарба: да подарява сънища. Докато си закопчаваше ножовете на китките, тя сподели откритието си, а той се опита да я убеди да остане още малко.
— Ще експериментираме, за да проверим дали е вярно — предложи й той. — Дали ще успея да ти подаря сън, като ти го пожелая мислено? Дали ще успея да ти дам сън с всякакви подробности — например Теди в розови чорапи, стиснал патица? Тук имам храна. Сигурно умираш от глад. Остани и хапни нещо.
— Няма да ям от храната ти. Необходима ти е — поклати глава Битърблу, обличайки роклята си. — А и ще се тревожат за мен, Саф.
— Дали е възможно да ти изпращам лоши сънища?
— Не се съмнявам. Ще останеш тук, нали? Няма да излизаш по светло.
— Сестра ми е болна.
— Знам. Казаха ми, че ще се възстанови. Изпратих й Мадлен. Ще ти пратят вест по някого, обещавам. Нали разбираш, че трябва да останеш тук? Не бива да рискуваш да те видят.
— Ще умра от скука в тази стая — въздъхна Саф, отметна завивките и се пресегна към дрехите си.
— Чакай — възпря го Битърблу.
— Какво — втренчи се той в нея. — Какво…
Битърблу никога не бе виждала гол мъж и беше любопитна. Реши, че светът й дължи няколко минути, само няколко, да задоволи любопитството си. Коленичи пред него и той замлъкна.
— Ще ти подаря сън — прошепна й. — Красив сън. Тайна е.
— Експеримент? — подсмихна се Битърблу.
— Експеримент, Искрице.
Знаеше, че на моста ще е ужасно. Застана бързо по средата, възможно най-далеч от края. Вятърът бе стихнал през нощта и дъските бяха застлани с удобна снежна покривка. Да си проправя път през белия килим отвличаше вниманието й.
Помагаше й и че Саф я наблюдава от кулата и ще излезе да я спаси, ако спре или се паникьоса видимо, или падне. Реши да скрие страха си и да продължава напред; да, паникьосана или не, щеше да напредва крачка по крачка.
След цяла вечност стигна до стъпалата и тук вече й стана все едно какво вижда Саф. На ръце и колене наближи ръба и погледна надолу. Снегът се диплеше върху тях. Долу стоеше човек, закрил лице и коса с качулка. Отметна качулката. По.
Битърблу седна на най-високото стъпало и заплака.
Той се изкачи при нея и я прегърна през рамо. Толкова й олекна, че не е нужно да говори и да обяснява, а само да си спомни и той да разбере.
— Не си виновна, скъпа.
_Недей, По. Няма смисъл._
— Добре — съгласи се той. — Съжалявам.
Свали шапката й, събра разпиляната й коса и я прибра под нея. Вдигна яката й и нахлупи още по-ниско шапката, та да не я познаят. Спуснаха се заедно по стълбите — той от външната страна, прегърнал я през рамо. После я поведе по безлюдните улички. Стигнаха до тясна врата в стена.