— Ще тръгвам.
— Кралице, може ли да ви помоля за още нещо? — попита Дийт.
— Да?
— Ще ви се стори дреболия на фона на другите ви грижи… — той замълча.
— Дийт, ти си ми библиотекар. Ако съм в състояние да те успокоя някак, кажи ми какво искаш.
— Под писалището държа купичка с вода за Обичливко. Сигурно е празна, ако изобщо е там. Отсъствието ми сигурно го е смутило. Помислил е, че съм го изоставил. Изхранва се сам с мишките в библиотеката, но не смее да излиза навън и не знае къде да намери вода. Той много обича вода, кралице.
Обичливко, любителят на водата.
Писалището приличаше на почерняла, напукана черупка. Подът под него бе съсипан. Купичката, позеленяла като монсийска долина, лежеше прекатурена на няколко крачки от писалището. Битърблу я взе и излезе в големия двор. Зъзнейки, отиде до фонтана, напълни купичката и мразовитата вода обжари пръстите й.
Върна се в библиотеката, огледа се и коленичи зад изтърбушеното писалище. Остави купичката под единия му ъгъл. Не изглеждаше редно да подмамва Обичливко в смрадливата отломка, но щом бе свикнал да намира водата тук, вероятно пак щеше да я потърси на същото място.
Чу съскане и позна злостния котешки глас. Надникна под писалището, съзря тъмен силует и опасно потрепване на опашка.
Пъхна предпазливо ръка под писалището. Дланта й остана на педя от него, та той да реши дали да приближи или да я пренебрегне. Обичливко избра да нападне. Измяука пискливо, издраска я мълниеносно и се оттегли.
Битърблу притисна окървавената си ръка до гърдите и преглътна вика, надигнал се в гърлото й, защото не го обвиняваше. Знаеше как се чувства.
На стълбището към кабинета й я пресрещна По.
— Трябвам ли ти? Искаш ли аз или някой друг да те придружи? — попита я той.
Застанала пред причудливото сияние на очите му, Битърблу се замисли.
— Ще се наложи да ми помагаш през следващите дни — отвърна тя — за администрацията и за кралството ми. Не искам обаче да се разкъсваш между Монсий и естилската революция. Щом положението в Естил се уталожи, ще се съгласиш ли да се върнеш тук за известно време?
— Да. Обещавам — кимна той.
— Сега обаче е редно да действам сама. Макар да нямам представа какво да им кажа. И не знам какво да правя — призна тя.
По наклони замислено глава.
— Тиел и Ранмуд са мъртви, братовчедке, а те дърпаха юздите. На хората ти им е нужен нов водач.
Тя влезе при чиновниците и кабинетът стихна. Всички лица се обърнаха към нея. Битърблу се опита да мисли за тях като за хора, на които им е необходим нов водач.
Изненада се, че не й е трудно. Стъписа я нуждата, изписана по лицата им. Гледаха я като изгубени души, онемели от объркване и срам.
— Господа — подхвана тихо тя, — колко от вас са прикривали истината за времето на Лек? Колко са замесени в убийствата на търсачите на истината?
Никой не отговори. Мнозина сведоха очи.
— Има ли някой, незамесен по един или друг начин? — попита тя.
Пак не й отговориха.
— Добре — затаи дъх тя. — Следващ въпрос. Кои са били принудени от Лек да измъчват жертвите му?
Всички я погледнаха отново и тя замръзна. Страхуваше се, че въпросът ще ги парализира. Те обаче се втренчиха в лицето й почти обнадеждени и тя най-сетне съзря истината, скрита зад вцепенението, зад мъртвилото в очите им.
— Не сте виновни — продължи. — Не сте виновни и всичко е приключило. Край на мъченията! Разбирате ли? Повече няма да наранявате никого.
По лицето на Руд се стичаха сълзи. Холт падна на колене пред нея. Улови ръката й и зарида.
— Холт, прощавам ти — приведе се тя над него.
Хората в стаята въздъхнаха; тишината сякаш питаше дали и те заслужават прошка. Битърблу почувства безмълвния въпрос и потърси отговор. Нямаше как да изпрати всички виновници в затвора, защото присъдата не би променила истинската беда в сърцата им. Нямаше как да ги уволни и да ги отпрати, защото оставени на произвола на съдбата, вероятно щяха да продължат да нараняват другите или себе си. Никой не бива да се самоизмъчва, помисли си тя. Не бива обаче и да продължат да работят безнаказано. Не им вярвам.
Смяташе, че като кралица ще разрешава големи проблеми. Ще ограмоти града и двореца. Ще получава в Дворцовия съд молби за обезщетения от цялото кралство. Ще приюти Съвета, докато помогне на естилците да детронират несправедливия си крал, и ще се занимае с онова, което Катса ще открие в другия край на тунела. Когато Рор пристигне, ще реши от каква флота се нуждае Монсий и колко кораба е в състояние да си позволи.
_Не по-маловажно е обаче_, помисли си тя, _да стопля сърцата на хората, смразени от баща ми, и да споделя болката на изцелението им._