Когато приключиха, тя нареди на войниците от кралската стража да ги отведат в затвора.
После изпрати да извикат Гидън.
— Кралице, не изглеждаш добре — констатира той. — Битърблу… — поправи се.
Прекоси стаята с две крачки, коленичи пред нея и улови ръцете й.
— Ако ме докоснеш, ще изгубя самообладание, а не бива да проявявам слабост пред тях — процеди през зъби тя, затворила очи.
— Дишай дълбоко. Поставена си под огромно напрежение, но няма да изгубиш самообладание — успокои я той. — Разкажи ми какво става.
— Заплашва ме — подхвана тя, но млъкна. Вкопчи се в китките му и си пое бавно дъх. — Заплашва ме катастрофален недостиг на кадри. Изпратих Дарби и Руд в затвора, а погледни колко документи са натрупани върху бюрото ми.
Посочи купищата листове, изписани с почерка на Дарби и Руд. Четирима от осмината съдии в Дворцовия съд бяха замесени в заговора за прикриване на истината и бяха произнасяли присъди над невинни хора, за да ги накарат да замълчат.
Смит също бе сред съучастниците, както и главният тъмничар, министърът на пътищата и картографията, данъчният министър, неколцина лордове и капитанът на монсийската стража в Монпорт. Толкова много войници от монсийската стража се бяха научили да си затварят очите, че Руд и Дарби се затрудняваха да посочат имената на всички. Имаше и хора от най-нисшите прослойки — престъпници и изгубени души, изпълнявали срещу заплащане или по принуда убийства и погроми.
— Ясно — кимна Гидън. — Положението не е лесно наистина. Но ти имаш достатъчно поданици. Сега се чувстваш изоставена, ала рано или късно ще събереш работоспособен екип. Знаеш ли, че Хелда цял ден днес съставя списъци?
— Гидън, чувствам се изоставена, защото съм сама. Непрекъснато ме предават — отвърна задавено Битърблу, потискайки напушилия я истеричен смях.
Внезапно самообладанието я напусна и безсилна, тя оброни глава върху рамото му. Стори й се оправдано да се предаде за две минути, защото той й вдъхваше усещане за безопасност, нямаше да каже на никого и силните му ръце я прегръщаха крепко.
Най-сетне задиша по-спокойно, успя да си избърше очите и носа в кърпичката, която той й подаде, а не в ризата му, и му благодари.
— Няма защо. Кажи ми как да ти помогна — подтикна я той.
— Ще ми отделиш ли два часа, Гидън? Сега?
Гидън погледна към часовника.
— Имам три часа. До два часа.
— Рафин, Бан и По заети ли са?
— Да, кралице, но ще отложат работата си, ако са ти необходими.
— Не, няма нужда. Ще ми доведеш ли Теди, Мадлен, Хава и Хелда?
— Разбира се.
— Помоли Хелда да донесе списъците. Ти също обмисли положението.
— Познавам добри монсийци, които ще ти бъдат полезни.
— Затова те извиках. Докато през последните месеци аз се щурах напред-назад и създавах бъркотия, ти се срещаше с хората ми и научаваше много за тях.
— Кралице, несправедлива си към себе си. Аз участвах в заговор, а ти бе мишена на друг. По-лесно е да кроиш планове, отколкото да кроят планове срещу теб, повярвай ми. Отсега нататък ще правиш първото.
Думите му я успокоиха. Трудно й беше обаче да запази упованието, след като той си тръгна.
Върна се с Теди, Мадлен, Хава и Хелда по-скоро, отколкото го очакваше. Теди изглеждаше поизмъчен и си разтриваше бедрата.
— Бързи сте — Битърблу им посочи столовете. — Добре ли си, Теди?
— Лорд Гидън ме качи на кон, кралице. Не се случва често да яздя — обясни Теди.
— Теди, казах ти, че вече не съм лорд — вметна Гидън. — Всички сякаш сте решили да го забравяте.
— Задникът ми ще посинее — оплака се Теди.
Битърблу не знаеше защо, ала сега, когато край нея отново бе пълно с хора, положението не й се струваше толкова безнадеждно. Навярно те й напомняха света извън двореца, където животът продължаваше, а задните части измъчваха Теди, независимо дали Тиел е скочил от моста, или не.
— Кралице, след като поговорим, от грижите ви няма да остане и помен — увери я Хелда.
Прозвуча й направо невероятно и всичките й тревоги я налегнаха отново.
— Има хиляди неща, които разговорът ни няма да промени — възрази тя.
— Исках да кажа, кралице — уточни с по-благ тон Хелда, — че не се съмняваме в способностите ви да създадете добра администрация.
— Добре. Хрумнаха ми идеи. Да започваме — поощри ги Битърблу, опитвайки се да й повярва. — Мадлен и Хава, не очаквам да направите конкретни предложения как да заработи администрацията ми. Ще ви изслушам обаче, ако искате да споделите мнението си. Поканих ви, защото сте сред малцината ми довереници, а и двете познавате, наблюдавали сте и сте работили с мнозина. Необходими са ми хора. Това е най-насъщната ми нужда. Всяка препоръка е добре дошла. Възнамерявам да сформирам нови министерства — продължи тя, — за да се заловим с пренебрегваните досега въпроси. Ще създадем от нулата Министерство на образованието и Министерство на историческите архиви, ала ще търсим истината на случилото се внимателно и ще използваме разумно познанието. Ще обсъдим по-подробно как точно да го направим. А какво мислите за Министерство на душевното благоденствие? — попита тя. — Съществувало ли е някога такова нещо? А Министерство на репарациите?