— При водоливниците, Тиел — Битърблу разтърка слепоочия.
— Водоливници ли? Какво имате предвид, кралице?
— Крилатите създания по източната стена, Тиел. Подочух писарите долу да обсъждат как четири изчезнали от източната стена. Защо никой не ме е осведомил?
— Изчезнали?! — възкликна Тиел. — Къде са отишли, кралице?
— Откъде да знам? Къде ходят водоливниците?
— Съмнявам се да е вярно, кралице — поклати глава Тиел. — Сигурно не сте чули правилно…
— Питай ги. Или изпрати някого да провери. Имам добър слух.
Тиел излезе. Не след дълго се върна с Дарби, който носеше няколко листа и ги прелистваше яростно.
— На източната стена наистина липсват четири водоливника, кралице — докладва той, четейки документите. — Но според инвентаризацията на дворцовите орнаменти те просто никога не са били там.
— Не са били там! — Битърблу знаеше отлично, че поне единият е бил там преди няколко нощи. — И четирите ли ги е нямало?
— Крал Лек не ги е поръчвал, кралице. Оставил е местата празни.
Когато броеше, Битърблу видя нащърбени места на стената, където явно е имало откъртени впоследствие каменни изваяния, а именно — водоливници.
— Сигурен ли си, че инвентаризацията е точна? — попита тя.
— В началото на управлението ви, кралице, изготвихме подробен опис на състоянието на всяка част от двореца. Лично надзиравах инвентаризацията по заповед на чичо ви, крал Рор — обясни Дарби.
Стори й се странно да я лъжат за такава дреболия и недостатъчно важно да повдига въпроса, ако Дарби е объркал описа. Ала все пак се разтревожи. Очите на Дарби — жълто и зелено — примигващи срещу нея делово и уверено, макар да й даваше невярна информация, я разтревожиха. Съзнанието й неволно се опита да си спомни всичко, съобщено и от Дарби наскоро, чудейки се дали е лъжец.
После се опомни, разбрала, че е подозрителна просто защото е неспокойна, а е неспокойна, понеже напоследък сякаш всичко бе предназначено да я дезориентира. Като лабиринта, където попадна снощи в търсене на нов, по-безлюден маршрут, по който да стига от покоите си в най-северния край на замъка до портата в южната стена. Притесняваше се да прекосява коридорите със стъклени тавани на горния етаж, да не би стражите, патрулиращи на покрива, да я забележат. Ето защо се спусна надолу по тясно стълбище близо до покоите й и се озова в капана на проходи, на вид многообещаващо прави и добре осветени, ала ненадейно завиваха, разклоняваха се или дори се оказваха без изход. Накрая се обърка безнадеждно.
— Изгуби ли се? — попита я непознат глас зад нея, мъжки и неочакван. Битърблу застина, обърна се и се постара да не се втренчва в сивокосия мъж, облечен в черната униформа на монсийски страж. — Изгуби се, нали?
Затаила дъх, Битърблу кимна.
— Тук всички се губят… Повечето — уточни той. — Намираш се в лабиринта на крал Лек — коридори, които не водят доникъде. В средата бяха покоите му.
Стражът я изведе навън. Следвайки го на пръсти, тя се чудеше защо Лек е изградил лабиринт около покоите си и защо не е знаела за съществуването му. Запита се също и за другите странни архитектурни решения в двореца й. За да стигне до голямото преддверие пред главния вход, се налагаше да пресече вътрешния двор, разположен в далечния южен край на замъка. По заръка на Лек храстите в градината бяха оформени като фантастични фигури — гордо изправени хора с цветя за очи и коси; свирепи зелени чудовища: мечки, планински лъвове, огромни птици, фонтанът в единия ъгъл изливаше шумно вода в дълбок басейн. По стените край двора чак до последния, пети етаж, се издигаха балкони. Водоливници, кацнали върху високи первази, се катереха по камъните, зъбеха се злобно или надничаха плахо надолу. Стъкленият таван отразяваше светлината на фенерите като големи разкаляни звезди.
Защо Лек се е занимавал с нищо и никакви храсти? Защо бе поставил стъклени покриви и на вътрешните дворове, и в двореца? И защо мракът я изпълваше с въпроси, каквито никога не си задаваше през деня?
Късно една нощ от голямото преддверие в големия двор излезе мъж, отметна качулката си и ботушите му отекнаха отривисто по мраморния под. Самоуверената походка на съветника й Ранмуд. Пръстените му със скъпоценни камъни блещукаха, а красивото му лице ту изплуваше, ту се скриваше в сенките. Паникьосана, Битърблу се шмугна зад храст, подкастрен като кон, изправен на задните си крака. После Даровитият й страж Холт се появи след Ранмуд, подкрепяйки разтреперания съдия Куол. Тримата влязоха в двореца и се запътиха на север. Битърблу побягна напред. От уплаха, че едва не са я разкрили, не се запита веднага какво са правили из града в този час. По-късно й хрумна да се учуди.