— Фрогат, как да науча всички да мислят. Да вземат самостоятелни решения и пак да станат истински хора? — попита тя, когато чиновникът дойде в кабинета й за пореден път.
Фрогат се взря през прозореца, прехапал устни. Беше по-млад от другите и тя си спомни, че е женен отскоро. Веднъж го бе видяла да се усмихва.
— Откровено ли да ви отговоря, кралице?
— Да, непременно.
— Засега няма начин, кралице, но позволете да продължим да се подчиняваме. Възлагайте ни обаче почтени задачи. — Погледна я с поруменяло лице. — Така ще ви се подчиняваме, без да накърняваме достойнството си.
Значи По имаше право. Хората й се нуждаеха от нов водач.
Тя отиде в художествената галерия. Търсеше Хава, но не знаеше защо. Нещо в страха на момичето я привличаше, защото го разбираше. Привличаше я и умението й да се крие, да се преобразява до неузнаваемост.
Не беше прашно както преди и в камините гореше огън. Хава явно се опитваше да превърне галерията в обитаемо място. С крайчеца на окото си обикновено долавяше трептене. Случваше се, когато Хава се криеше на една ръка разстояние от нея. Ала днес в галерията не мъждукаше нищо. Битърблу седна на пода до статуите в залата със скулптурите и се загледа в преобразяващите се фигури.
След малко Хава дойде.
— Какво има, кралице?
Битърблу се вгледа в обикновеното лице на момичето и в странните й очи с цвят на мед.
— Искам да се превърна в нещо друго, Хава — призна тя. — Както правиш ти или както става в скулптурите на майка ти.
Хава застана пред прозореца зад статуите, откъдето се откриваше изглед към големия двор.
— Аз не се превръщам, кралице. Оставам си същата. Само другите мислят, че се променям. И това е свидетелство за същността ми. Аз съм измамница.
— И аз съм измамница — прошепна Битърблу. — Преструвам се, че съм водач на Монсий.
— Хм… — Хава сви устни и се втренчи през прозореца. — Скулптурите на мама също не изобразяват хората каквито не са, кралице. Тя умееше да съзира истината за тях и да я изтъква в творенията си. Хрумвало ли ви е някога?
— Искаш да кажеш, че наистина съм замък? — попита сухо Битърблу. — А ти си птица?
— Знаех как да отлитам, когато ме доближат — кимна Хава. — Единствено пред мама показвах истинското си лице. Доскоро вуйчо ми не знаеше, че съм жива. Така мама ме пазеше от Лек, кралице. Лъжеше го, че съм мъртва, а използвах Дарбата си да се крия от него и от всички в двореца. Отлитах и Лек никога не разбра, че Дарбата ми вдъхновява скулптурите й.
Битърблу погледна Хава в очите, обзета от внезапно подозрение. Взря се неспокойно в лицето й.
— Хава, кой е баща ти?
Хава сякаш не я чу.
— Кралице, коя е онази жена в двора? — попита със странен глас тя.
— Какво?
— Онази жена — посочи Хава, притиснала нос в стъклото.
Битърблу най-сетне разпозна тона й — със същото удивление Теди говореше за книги. Застана предпазливо до Хава и видя най-утешителната гледка: Катса и По се целуваха в двора.
— Катса! — възкликна възторжено тя.
— Зад лейди Катса — уточни нетърпеливо Хава.
Зад Катса се бяха скупчили няколко души, които Битърблу определено не бе виждала преди. Сред тях имаше жена — възрастна жена. Облягаше се на по-млад мъж, застанал до нея. Носеше палто и шапка от бледокафява кожа. Внезапно очите й се вдигнаха към високия прозорец на галерията и срещнаха погледа на Битърблу.
На Битърблу й се прииска да зърне косата й.
Като по чудо жената си свали шапката и косата й се разпиля по раменете — алена, златиста и розова със сребристи нишки.
Беше жената от гоблена в библиотеката и Битърблу не разбра защо се разплака.
42.
Идваха от земята на изток от Източните планини, наречена Делс. Идваха с мир. Неколцина бяха от земя северно от Делс, наречена Пикия. Понякога пикийците воювали с делсийците, ала сега били помирени. Или не? Губеше нишката, защото Катса обясняваше несвързано, а никой от тях не говореше монсийски добре. Битърблу се досети на какъв език говорят, но помнеше само думите „паяжина“ и „чудовище“. А от очите й още капеха сълзи.
— Дийт… Някой да доведе Дийт — разпореди тя. — Катса, замълчи — помоли.
Нуждаеше се от тишина, защото тук, в големия двор на замъка й, се случваше нещо особено. Напрягаше се да се съсредоточи върху обърканите, непознати думи и гласовете й пречеха да си събере мислите.
Всички замълчаха в очакване.
Битърблу не успяваше да отлепи очи от жената от гоблена. Причудливостта произтичаше от нея — сега го осъзна. Тя променяше някак въздуха и усещанията й. Битърблу се опита да диша дълбоко, да не се поддава на чувствата. Постара се да вижда жената част по част, вместо да се огъва пред… необикновената й цялост. Имаше кафеникава кожа и зелени очи, а косата й — разбираше защо е такава, защото бе виждала мишата кожа, ала кожата не бе жива, дишаща жена и не я караше да се чувства, сякаш в главата й звучи музика.