— Получи ли се? — попита го Битърблу, докато вървяха заедно към покоите на Катса.
— Да.
— Всичко наред ли е?
— Не се притеснявай, когато видиш По. Насиненото му око е от Скай.
— О, не! Къде е Скай? Да говоря ли с него?
Гидън потърка брадичка.
— Скай реши да се присъедини към групата, която заминава за Делс. Като посланик на Лиенид — обясни Гидън.
— Какво? Тръгва ли? Та той тъкмо дойде!
— Сърцето му страда. В синхрон с насиненото око на По.
— Ще ми се да спрат да удрят По — прошепна Битърблу.
— Хмм… Надявам се Скай да върви по моите стъпки. Удряш По, заминаваш задълго, олеква ти, връщаш се и се сдобрявате.
— Е, поне намерихме короната — въздъхна Битърблу.
В покоите на Катса По седеше на леглото, мокър до кости, увит в одеяла. Приличаше на най-нещастната купчина водорасли на света. Катса стоеше в средата на стаята, изтръскваше върху изящния килим водата от косата си и изцеждаше дрехите си с вид на човек, спечелил плувно състезание. Гласът на Бан долетя от банята. Киснеше се във ваната. Рафин седеше до масата и почистваше короната й от тинята. Обливаше я с мистериозна течност от стъкленица, а после я търкаше с нещо, което много напомняше чорапите на Катса.
— Къде оставихте фалшивата корона? — попита Битърблу.
— По-близо до брега. Утре сутринта ще я извадим показно и шумно от водата.
Така Саф щеше да напусне Монсий с чисто име. Битърблу не бе сигурна дали да дадеш фалшива корона на лордовете на черния пазар, да я откраднеш от тях и да я хвърлиш в реката се смята за престъпление, ала не й изглеждаше сериозна простъпка. Поне не беше предателство. Някой ден Саф щеше да се върне в Монсий, спокоен, че няма да го обесят.
Струваше й се, че са изминали векове от днешната сутрин, когато Скай влезе в кабинета й. Всичките й дни протичаха така, докато накрая се строполеше в леглото.
Същата нощ тя дочете в спалнята си доклада на Дийт, който бе подхванала преди появата на Скай.
„Изпълнява заплахата си и убива Беламю. Убива я, защото я вижда с дете, уж мъртво от години. Детето изчезва тутакси от стаята и сякаш потъва вдън земя — нищо чудно, кралице, понеже вероятно става дума за Хава. Беламю отказва да издаде укритието на момичето. Лек отвежда майката в болницата, разгневен, задето го е лъгала, убива я по-бързо от обикновено, прибира се в покоите си и се опитва да унищожи скулптурите й, като ги нацапва с боя. Дни и седмици той търси дъщерята, ала не я намира. Същевременно желанието му да се усамотява с вас нараства. Пише как копнее да ви превърне в истинска кралица, а вие с Ашен ставате все по-неотзивчиви. Описва в каква степен сладостното предвкусване предизвиква търпеливото изчакване.
Обикновено пропускам подобна лична и болезнена информация, кралице, но този път заключенията от прочетените подробности ми изглеждат важни. Реших, че е редно да ви ги съобщя. Беламю и кралица Ашен са двете жертви, които Лек е пазел за себе си. А манията му по въпросното момиченце е поразителна“.
Поразителна, да. Но не изненадваща. Битърблу отдавна таеше подозрения. Веднъж дори бе попитала Хава, ала ги бяха прекъснали.
Тя стана от леглото и надяна халат.
В художествената галерия тя седна на пода до Хава, стараейки се да не я уплаши.
— Не исках да разбирате, кралице — прошепна Хава. — Не съм казвала на никого. Не смятах да разкривам тайната.
— Не ме наричай повече „кралице“.
— Моля ви, позволете ми да продължа да се обръщам така към вас. Ужасявам се другите да не научат. Не искам да ме смятат за ваша наследница. Предпочитам по-скоро да умра, отколкото да стана кралица!
— Хава, обещавам да узаконим волята ти с изричен указ!
— Кълна се, кралице, немислимо е да ви наследя! — паникьоса се още повече Хава.
— Хава, давам ти дума, че няма да се наложи. — Битърблу улови крепко ръцете й.
— Не искам да съм принцеса, кралице. Не бих понесла да се суетят край мен. Искам да живея в художествената галерия, където никой не ме вижда. Аз… — По лицето й се стичаха сълзи. — Кралице, бих направила почти всичко за вас. Но…
— Промените настъпват твърде бързо и не успяваме да ги проумеем — кимна Битърблу.
— Да, кралице — изхлипа Хава, превърна се мигом в статуя и после пак се преобрази в разплакано момиче. — Разбере ли някой, ще трябва да избягам и да се крия цял живот!
— Тогава няма да казваме на никого. Ще предупредим Дийт да пази тайната. Ще осмислим положението внимателно. Няма да те пришпорвам. Сама ще решиш какво искаш. Ако пожелаеш, никога няма да разгласяваме истината. Всъщност не е необходимо нищо да се променя. Ще знаем само ние двете. Хава? — Битърблу си пое дълбоко дъх да възпре порива си да прегърне момичето. — Хава, моля те, не си отивай.