— Не искам да ви напускам, кралице. Ще остана.
Отново в леглото Битърблу се опитваше да потъне в обятията на съня. Утре щеше да става рано, за да се сбогува с делсийците и пикийците, да поговори със Скай и да се постарае да го вразуми. Предстоеше поредният дълъг ден, изпълнен със срещи и решения. Не успяваше обаче да заспи. В ума й кръжеше дума, която се смущаваше да изрече гласно.
Най-сетне дръзна да я прошепне.
_Сестра._
— Дали посочва делсийското време? — поинтересува се По два дни по-късно, отпуснат удобно във фотьойла в покоите на Битърблу. Въртеше между пръстите си часовника на Саф с петнайсетчасов циферблат и се опитваше да го задържи върху носа си. — Харесва ми. Движението на стрелката ме успокоява.
Саф бе дал на По часовника като прощален подарък и в знак на благодарност, че му е спасил живота.
— Странен начин да отмерваш времето — кимна Битърблу. — Петнайсет минути ще значат дванайсет и половина минути след кръглия час. И между другото е крадена вещ.
— Но нали такава е била целта на Лек? Да подражава на Делс.
— Поредната му нескопосана имитация — обади се Гидън.
— Гидън, какво ще правиш след Естил? — осведоми се Битърблу.
— Е… — замисли се той с помрачняло лице.
Тя знаеше къде иска да отиде Гидън след Естил. Питаше се дали това ще е следващата кауза на Съвета, а също и дали да посетиш нещо несъществуващо е добра идея. И дали разумните доводи имат значение за човешкото сърце.
— Зависи къде ще имат нужда от мен — отвърна той.
— Ако никъде не се нуждаят спешно от теб или ако искаш да отпътуваш за Делс, би ли се върнал после тук за известно време?
— Да — съгласи се без колебание той. — Ако никъде не се нуждаят от мен, ще се върна тук.
— Успокои ме. Благодаря ти — прошепна Битърблу.
След няколко дни приятелите й най-сетне щяха да заминат за Естил — главната им задача сега. Революционерите и неколцина естилски благородници се бяха съюзили, за да детронират краля и да променят живота на сънародниците си. Битърблу се радваше, че на юг е флотата на вуйчо й, а на изток са новите й странни приятели. Разбираше колко наложително е да прояви търпение, да чака и да види как ще се развият събитията. Знаеше и колко е важно да вярва на приятелите си и да не се бои как ще оцелеят в битките. Бан, старият й спаринг-партньор; По, който изцеждаше силите си до краен предел, а сега страдаше от разрива с брат си; Катса, чието сърце щеше да се пръсне, ако беда сполетеше По; Гидън. Стъписваше се колко бързо се пълнеха очите й със сълзи, когато си представи раздялата с него.
Рафин щеше да остане в Монсий като свръзка — мехлем за сърцето на Битърблу, макар че напоследък той мълчеше дълго и се взираше унило в стайните растения. Тази сутрин го свари в задната градина, клекнал сред снега да кастри изсъхнал храст.
— Знаеш ли, че в Нандер са решили да нямат крал? — погледна я той.
— Какво? Никакъв крал ли? — учуди се тя.
— Комитетът от благородници ще продължи да управлява с гласуване. Ще сформират и още един комитет със същата власт, съставен от представители, избрани от населението.
— Нещо като… аристократична и демократична република? — Битърблу използва термините от книгата за монархията и тиранията.
— Нещо такова, да.
— Удивително! Знаеш ли, че в Делс мъж може да стане съпруг на мъж, а жена — съпруга на жена? Файър ми каза.
— Хмм… — той се взря кротко в очите й. — Наистина ли?
— Да. А съпругата на краля е жена без капчица благородна кръв в жилите си.
Рафин помълча малко, ровейки с клонка снега. Битърблу се вгледа в живите очи на майка си, изваяна от Беламю. Докосна шала, увит около врата й, за да се зареди със сили.
— Не е така в Мидлънс — отрони най-сетне Рафин.
— Не е. Но в Мидлънс кралят има право да постъпва, както пожелае.
Рафин се изправи и приближи до нея.
— Татко е здрав мъж.
— О, Рафин… Може ли да те прегърна?
Сбогуването бе трудно.
— Да ти пиша ли с бродерия, та да четеш писмата ми с пръсти, По? — попита Битърблу.
Той се усмихна широко.
— Отчаяна ли е, Катса ми изпраща послания, изписани с букви, издълбани в дърво. Но ти не умееш да бродираш, нали? Май първо трябва да се научиш.
— Така си е — усмихна му се в отговор Битърблу и го прегърна.
— Ще се върна. Обещах ти — напомни й По.
— И аз ще се върна — обади се Катса. — Време е пак да давам уроци тук, Битърблу.
Катса я задържа дълго в прегръдката си и Битърблу разбра, че винаги ще бъде така. Катса ще си отива и ще се връща. Прегръдката обаче бе истинска и дълга, макар да имаше край. Завръщането бе истинско като отпътуването и винаги таеше обещание. Не биваше да иска повече.