През нощта, когато всички си тръгнаха, тя отиде в галерията, защото се чувстваше самотна.
Хава я поведе надолу, към място в замъка, където още не бе ходила. Седнаха заедно на стълбите към тъмницата и се вслушаха в приспиваната песен, която Голди пееше на затворниците.
45.
Вуйчо й, кралят, чакаше Битърблу в Монпорт, изложил флотата си на показ, за да я зарадва. Скоро щяха да се срещнат.
В деня преди заминаването Битърблу седеше в кабинета си и размишляваше. Пожарът, подпален от Тиел, бе унищожил трийсет от трийсет и петте дневника на Лек. От страх произшествието да не се повтори, Дийт се опитваше трескаво да прочете, да дешифрира и да запомни петте запазени ръкописа. Битърблу съзнаваше колко катастрофална е загубата на информация. Ала не скърбеше. Изпитваше твърде дълбоко облекчение. Някой ден сигурно щеше да прочете останалите дневници на баща си. Бяха само пет — не толкова непоносимо бреме. След години навярно щеше да успее да ги прочете пред камината, увита в одеяла и сгушена в нечия прегръдка. Някой ден, но не сега.
Бе помолила Хелда да прибере бродериите на майка й също за някой друг ден и друго време, когато няма да й причиняват толкова остра болка, а ще бъдат по-скоро спомен за болка. А и не й бяха необходими, за да помни. Имаше сандъка на Ашен, шаловете й и скулптурите на Беламю. Имаше и своята скръб.
Новите й завивки бяха гладки и меки. Докоснеха ли меко кожата й, без грубите ръбове на бродерията, тя се стъписваше и я заливаше облекчение, сякаш душевните и сърдечните й рани започваха да заздравяват.
_Предизвикателството на моето царуване е_, помисли си тя, _да съчетая познанието с изцелението_.
Чиновниците и стражите й идваха при нея да й разказват историите си. Пръв дойде Холт. Появи се в кабинета й един ден и подхвана:
— Извинете, кралице, но бих искал да знаете за какво ми прощавате.
Не му беше лесно. Бе убивал затворници по заповед на Тиел и Ранмуд, и не му стигаха силите да опише с думи какво е вършил, принуден от Лек. Обърка се и онемя, коленичил пред Битърблу със сплетени ръце и сведена глава.
— Искам да ви разкажа, кралице — отрони задавено, — но не мога.
Битърблу не знаеше как да помогне на поданиците си, които искаха, ала не успяваха да споделят тайните си. Реши да попита Файър или По, който усещаше от какво се нуждаят хората.
— Ще ти помогна, Холт. Обещавам да не те оставям сам — зарече се тя. — Ще се отнасяме търпеливо един към друг, нали?
Оставаше й да създаде още едно министерство. С него щеше да действа най-предпазливо. Нямаше да го налага с принуда, но щеше да оповести широко съществуването му. То щеше да служи на всички, пожелали да споделят болката си и навярно дори да я облекчат, като разкажат и запишат преживелиците си. Щеше да му отдели място в замъка — библиотека, където историите ще се пазят — а приятелите й щяха да й помогнат да избере министъра и служителите. Някои от тях щяха да пътуват, за да посещават хората, възпрепятствани да дойдат в града. Чрез министерството хората щяха да разтоварят бремето си, а тя — да предотврати заличаването на спомени. Щеше да го нарече Министерство на историите и истината. То щеше да помогне на кралството й да оздравее.
— Кралице.
Слънцето залязваше. Валеше лек снежец. Битърблу вдигна глава и видя познатото, изпито и изморено лице на Дийт.
— Дийт. Как си? — попита го тя.
— Кралице, преди петдесет и девет години в крайречно имение в Северен Монсий се е родило момче на име Имикър. Баща му бил лесничей, казвал се Ларч, а майка му Микра починала при раждането.
— Петдесет и девет години — повтори Битърблу. — На толкова ли щеше да е сега Лек? Дали е той?
— Не знам, кралице — поклати глава Дийт. — Вероятно. Има свидетелства за раждане и на други хора с подобни имена.
— Значи ли това, че съм монсийка?
— Възможно е, кралице. Ако пожелаете, ще потърсим и други свидетелства. Но най-вероятно е никога да не го установим със сигурност. От друга страна — добави с отчетлив глас Дийт, — според мен въпросът дали сте монсийка или не, изобщо не е под въпрос. Вие сте ни кралица, нали?
Дийт пусна тънък свитък върху писалището й, извърна се рязко и излезе от кабинета й.
Битърблу разтърка врат с въздишка. Придърпа листовете на Дийт.
„Преведох първия дневник докрай, кралице. Както предположих, той е последният, написан от него. Завършва със смъртта на майка ви и с последвалото претърсване на гората, за да ви открият. Описва се и как е бил наказан Тиел, защото в деня, когато сте избягали с кралица Ашен, един от ножовете на Лек изчезнал. Лек решил, че Тиел го е откраднал и го е дал на майка ви. Ще ви спестя подробностите“.