Не съм ли на сигурно място тук?
Числата и историята проясняват ума ми. Усещам, че падам. Дишам дълбоко.
Татко е крал на Монсий. Никой не знае, че има две различни очи на Даровит, защото ужасната му Дарба се крие зад превръзката върху окото му. Проговори ли, думите му замъгляват съзнанието на хората и те му вярват безусловно. Обикновено ги лъже. Затова числата са ясни, но другите неща в ума ми се объркват. Татко пак ни е излъгал.
Сега разбирам защо съм сама в стаята. Татко е отвел мама и Тиел в покоите си и измъчва Тиел, за да го научи да се подчинява и да не го ядосва. Не знам как го измъчва. Татко никога не ми показва какво прави, а мама никога не помни достатъчно, та да ми разкаже. Забранила ми е да слизам долу в покоите на татко. Прииска ли ми се, опитвам се да забравя желанието си и да решавам задачи. Казва, че ако не я послушам, ще ме изпрати в Лиенид.
Опитвам се. Наистина. Ала не искам да стоя сама с числата в празната стая. Внезапно надавам вик.
Започвам да хвърлям татковите листове в огъня. Притичвам до масата, събирам цял куп, прекосявам килима и ги мятам в пламъците. Викам и гледам как странните, красиви букви на татко изчезват. Изпращам ги в небитието с крясъци. Препъвам се в бродериите на мама — в чаршафите с пъстроцветните редици извезани звезди, луни замъци, цветя, ключове и свещи. Мразя бродериите. Те са израз на измамното щастие, което татко й внушава. Повличам ги към огъня.
Татко се втурна през скритата врата. Аз крещя с пълно гърло в стаята, изпълнена с острата миризма на горяща коприна. Крайчецът на килима също се е подпалил. Татко тъпче пламъците. Сграбчва ме за раменете и ме раздрусва силно. Прехапвам си езика.
— Битърблу! Полудя ли? — възкликва той, видимо уплашен. — Ще се задушиш!
— Мразя те! — изкрещявам аз и го заплювам с кръв. Татко постъпва странно — окото му грейва и той се разсмива.
— Не ме мразиш. Обичаш ме и аз те обичам — казва.
— Мразя те — възразявам аз, но вече колебливо, объркано. Той ме прегръща.
— Обичаш ме — повтаря той. — Ти си прекрасното ми, силно дете и един ден ще станеш кралица. Нали искаш да станеш кралица?
Прегръщам татко, който коленичи на пода пред мен в задимената стая. Едрите му длани ме притискат утешително. Тялото му излъчва приятна топлина, ризата му мирише особено — на нещо сладко и гнило.
— Кралица на цял Монсий? — удивлявам се аз.
Произнасям думите с удебелял глас. Езикът ме боли. Не помня защо.
— Някой ден ще станеш кралица — уверява ме татко. — Ще те науча на всички важни неща, за да те подготвя. Ще работиш усърдно, скъпа моя Битърблу. Нямаш моите предимства. Но аз ще те моделирам.
— Да, татко.
— Длъжна си да ми се подчиняваш. Унищожиш ли пак мои документи, ще отрежа един от пръстите на майка ти, Битърблу.
Обърквам се.
— Какво? Татко! Недей!
— Дръзнеш ли отново, ще ти подам ножа и ти ще й отрежеш пръста — продължава татко.
Пак падам. Сама съм в небето с думите, изречени от татко. Сгромолясвам се, проумяла смисъла им.
— Не — поклащам глава. — Невъзможно е да ме принудиш.
— Знаеш, че съм способен. — Той ме притиска към себе си, стиска лактите ми. — Ти си умно момиче. Знаеш отлично какво умея. Да се споразумеем ли, скъпа? Ще си обещаем ли отсега нататък да бъдем честни един към друг? Ще те направя най-сияйната кралица на света.
— Не си способен да ме накараш да нараня мама — упорствам аз.
Татко вдига ръка и ме зашлевява. Ослепявам, дъхът ми секва и залитам. Той обаче ме задържа права.
— Способен съм да те накарам да направиш всичко — отбеляза съвършено спокойно.
— Неспособен си да ме накараш да нараня мама! — изкрещявам, макар лицето ми да пари и по него да се стичат сълзи. — Някой ден ще порасна и ще те убия!
Татко пак се разсмива.
— Скъпа, съвършена си! Ще бъдещ моят шедьовър! — Притиска ме отново в обятията си.
Когато мама и Тиел влизат през тайната врата, татко ми шепне, а аз съм обронила глава върху силното му рамо, чувствам се в безопасност в прегръдката му и се питам защо стаята мирише на пушек и защо носът ме боли толкова.
— Битърблу? — Мама явно е уплашена.
Поглеждам я. Очите й се разширяват и тя ме отскубва от татко.
— Какво си направил? — просъсква му. — Ударил си я. Животно! Ще те убия!
— Не изглупявай, скъпа.
Татко се изправя и се извисява над нас. С мама сме дребнички, вкопчени една в друга, и аз се чудя защо тя се ядосва на татко.
— Не съм я ударил — казва й той. — Ти я удари.
— Знам, че не съм — възразява мама.
— Опитах се да те спра — обяснява й татко. — Не успях и ти я удари.
— Няма да ме убедиш — Мама произнася думите отчетливо, усещам как красивият й глас излиза от гърдите й, където съм опряла ухо.