— Какво е това? — посочи тя. — Печатната преса на Теди?
— Пекарите започват работа преди изгрев-слънце — напомни й Саф, пренебрегнал въпроса й. — Ще закъснееш, Искрице, и кралицата няма да има пухкав хляб за закуска.
— Не ти ли доскучава в магазина след волния живот в морето?
— Сигурно си изморена. Ще те изпратя до вкъщи — отсече той.
Чудно, но недоверието му я успокояваше.
— Добре — съгласи се тя. — Но да видим първо Теди.
Тя се оттласна от стената. С натежали крака влезе след Саф във вътрешната стая и едва се сдържа да не се прозее. Предстоеше й дълъг ден.
* * *
Докато вървяха към замъка, Битърблу си отдъхна, защото Саф не очакваше да запълват мълчанието. Под просветляващото небе лицето му изглеждаше зорко изопнато. Ръцете му се размахваха нашироко под силните, прави рамене. _Сигурно за една нощ си отспива повече, отколкото аз — за цяла седмица_, помисли си горчиво Битърблу. _Или пък след безсънните нощи се прибира вкъщи и спи до залез-слънце. Разбойниците не стават в шест, за да започнат да подписват харти в седем._
В същия момент той разчорли трескаво коса, докато тя щръкна като перушина на подплашена речна птица, и промърмори нещо под нос, прозвучало и отчаяно, и гневно. Раздразнението й се стопи. Теди изглеждаше съвсем малко по-добре от мъртвец, когато отидоха да го нагледат: с лице като маска, с посинели устни. Мадлен бърчеше мрачно чело.
— Саф — Битърблу протегна ръка да го спре. — Почини си днес. Погрижи се за себе си, ако искаш да помогнеш на Теди.
Едното ъгълче на устата му се повдигна.
— Нямам голям опит с майките, Искрице, но думите ти прозвучаха доста майчински.
В светлината на изгрева едното му око аленееше кадифено. Другото, също меко и дълбоко, беше синкаво-пурпурно.
Чичо й бе подарил огърлица с камък в същия синкаво-пурпурен оттенък. На дневна светлина или озарен от пламък, скъпоценният камък оживяваше и затрептяваше в пенливи отблясъци. Аленидски сапфир.
— Дали са ти името, след като очите ти са се оцветили констатира тя. — Лиенидите са те нарекли така.
— Да — кимна той. — Имам и монсийско име, разбира се. Избрали са го родителите ми. Отдавна обаче съм свикнал със Сапфайър.
Очите му са твърде красиви, помисли си тя. Невинното му, луничаво лице е твърде красиво за човек, комуто не бива да поверявам нищо, ако се надявам да го видя пак. Саф не приличаше на очите си.
— Каква е Дарбата ти, Саф?
Той се усмихна широко.
— Цяла седмица ли събираш смелост да попиташ, Искрице?
— Търпелива съм.
— Да не споменаваме, че вярваш само на себе си.
— Както е редно, ако питат теб — изсумтя Битърблу.
— Не знам каква е Дарбата ми.
Тези думи му спечелиха скептичен поглед.
— Какво значи това?
— Каквото казах. Не знам.
— Как не! Нали дарбите се проявяват през детството?
Той сви рамене.
— Каквато и да е, досега не съм имал полза от нея. Като… ами, да речем, да си в състояние да изядеш торта колкото варел, без да те присвие коремът. Само дето не е, защото съм пробвал. Повярвай ми, опитвал съм всичко — той подбели очи и разпери многострадално и апатично ръце.
— Ясно. Знам поне, че не е да лъжеш убедително, понеже не ти вярвам.
— Не те лъжа, Искрице — възрази Саф, но не изглеждаше особено обиден.
Битърблу замълча и тръгна отново. Не беше виждала източния град на светло. Мръсна каменна цветарница се бе килнала опасно настрани, подпряна с дървени колони и намазана тук-там с ярка бяла боя. На друго място изкорубени дървени дъски покриваха дупка в алуминиев покрив, боядисани в сребристо, за да му подхождат. По-нататък счупени дървени кепенци бяха позакърпени с ивици брезент, като и дървото, и брезентът бяха боядисани в небесносиньо.
Кой би си правил труда да боядисва кепенци — къща или каквото и да било — преди първо да го ремонтира, както се полага?
Когато Битърблу показа пръстена си на лиенидския страж през портата и влезе в двореца, вече се бе развиделило напълно. Смъкнала ниско качулката, тя показа отново пръстена и прошепна вчерашната шпионска парола — кленова торта — на войниците пред покоите й. Свели глави, те й отвориха големите врати.
В преддверието тя спря да се огледа. Надолу по коридора вратата вляво към жилището на Хелда бе затворена. От дневната вдясно не долиташе никакъв шум. Битърблу сви наляво и влезе в спалнята си, смъквайки пелерината през глава. Когато очите й се подадоха от дрехата, тя подскочи и едва не изпищя, защото По седеше върху сандъка до стената, скръстил ръце. Озарен от златото, блещукащо по ушите и пръстите му, той я измерваше с безизразен поглед.