* * *
Хелда седеше в тапицирания със син плюш стол в дневната на Битърблу и иглата й сновеше по плат с лунен цвят.
— Не спите ли, кралице? — тя погледна загрижено Битърблу.
Битърблу обиколи стаята, докосвайки с върховете на пръстите си празните полици в библиотеката, несигурна какво търси, но във всеки случай не откри прах.
— Не успях да заспя. Ще полудея, ако продължа да се опитвам.
— Гладна ли сте? — попита Хелда. — Руд лично докара количка с храна. Настоя, че сте я поискали. Не съумях да го разубедя. Явно отчаяно искаше да ви успокои някак.
Беконът подобри драстично положението. Ала тя все още бе твърде разбудена да заспи.
Неизползвано спирално стълбище близо до покоите й се виеше надолу към вратичка, охранявана от монсийски страж. Вратичката водеше към задната градина на двореца.
Кога за последно беше стъпвала там? Беше ли ходила изобщо, откакто разрушиха клетките на Лек? Тя пристъпи сега в двора и застана лице в лице със същество, наподобяващо жена — с женски ръце, лице и тяло, но с нокти, зъби, уши и поза почти като на планински лъв, изправен на задните си крака. Битърблу се втренчи в очите на жената, живи и уплашени, а не празни, както се полага на скулптура. Жената крещеше, тялото й изглеждаше изопнато като струна — с издадени напред ръце, извит гръб и врат, създаващи някак впечатление за нетърпима физическа болка. Пълзящ храст със златисти цветове се бе увил плътно около задния й крак, все едно я приковава към пиедестала. Жената се превръща в планински лъв, помисли си Битърблу. И я боли ужасно.
Високи живи плетове обграждаха от всички страни двора, обрасъл с неподкастрени дървета, лозници, цветя. Земята се спускаше надолу към ниската каменна стена над реката. По все още беше там, подпрян на лакти, втренчен — или поне така изглеждаше — в дългокраките птици, които се пощеха върху пилоните.
Тръгна към него, а той пак оброни глава в длани. Битърблу разбра веднага. По не беше особено непроницаем.
В деня, когато изгуби майка си, братовчед й я намери в кухия ствол на паднало дърво; метнал я на гръб, я пренесе на безопасно място, прекосявайки с бяг гората; опита се да убие баща й, за да я спаси, не успя, едва не загина и така изгуби зрението си. За да я защити.
— По, не си виновен ти — прошепна тя, застанала до него.
По си пое дъх и издиша.
— Винаги ли си въоръжена? — попита я тихо.
— Да. Нося нож в обувката.
— А когато спиш?
— Спя с ножове, закопчани за китките ми.
— А прибираш ли се изобщо да спиш в своето легло?
— Винаги — отвърна малко кисело тя. — С изключение на снощи. Не че е твоя работа.
— Дали не е по-добре да си закопчаваш камите на ръцете и през деня както днес?
— Да, а и защо да се крия? Щом ще ме нападат в кабинета ми, защо да не нося и сабя?
— Имаш право. Трябва да носиш сабя. Изгубила ли си форма?
Не й беше оставало време да докосне сабя през последните — преброи ги — три или четири години.
— Напълно.
— С Гидън или някой от стражите ти ще тренираме с теб. От сега нататък ще претърсват всички посетители. Преди малко размених няколко думи с Тиел. Погълнат е от тревога за теб. Обвинява се, братовчедке, че не е наредил да претърсят Данзол за оръжия. Стражите ти заловиха двама от съучастниците му, но те не знаеха от кого е смятал Данзол да получи откуп за теб. Третият съучастник, момиче, успя да се измъкне. Способна е да нанесе сериозни поражения, ала дори не знам как да те посъветвам да си отваряш очите за нея. Притежава Дарба… да се крие, да речем.
— Данзол спомена, че имал приятел с Дарба да се дегизира.
— Е, сигурно щеше да се впечатлиш, ако бе видяла как е скрила лодката. Приличала на голям, разлистен клон, носещ се по водата. Така ми го описаха. Споменаха и огледала. Ще ми се да бях оценил лично майсторството й. Когато наближихме и разбраха, че е лодка, стражите ти се слисаха и ме помислиха за гений, разбира се, задето съм ги довел право до нея, без изобщо да се объркам. Оставих ги да преследват двамата ненадарени съучастници, а аз тръгнах след нея. Казвам ти, Битърблу, уменията й не са нормални. Преследвах я нагоре по речния бряг, усетих я точно срещу мен и как възнамерява да се скрие, а после изведнъж стигнахме до кей и тя скочи върху него, легна и зачака да я помисля за купчина брезент.
— Какво? — сбърчи нос Битърблу. — Как така?
— Вярваше, че се е скрила от мен — повтори По, — преобразена като купчина брезент. Спрях. Трябваше да изглеждам измамен, ала се обърках, защото тя не ме подлъга. Нямаше никакъв брезент! Отидох до двамина мъже на кея и ги попитах виждат ли брезент наблизо и ако виждат, да не се втренчват в него и да не го сочат.