— Каза го на непознати?
— Да. Взеха ме за откачен — призна По.
— Има си хас!
— После ми отговориха, че наистина има брезент точно там, където очаквах да е тя. Бил сив и червен — била облечена точно в тези цветове, както ми съобщиха. Наложи се да я оставя там. Умрях от яд, но вече бях направил достатъчно зрелищен номер. А и исках да се върна да проверя как си. Представяш ли си — дори я усещах малко като брезент? Не е ли смахнато? Не е ли чудо на чудесата?
— Не е чудо на чудесата! В момента може да е в градината. Да е стената, на която сме се облегнали!
— О, не е — поклати глава По. — Не е в двореца, уверявам те. Бих желал да е. Искам да се запозная с нея. Не излъчваше злонамереност. Чувствах, че съжалява, задето се е замесила.
— По. Тя се опита да ме отвлече!
— Но останах с впечатление, че е приятелка със стража ти Холт — уточни По. — Ще се постарая да я открия. Надявам се да ни обясни какво е замислил Данзол.
— Ами зрелищният ти номер, По? Сигурен ли си, че стражите, които си отвел непредпазливо до лодката, не са заподозрели нещо?
Въпросът попари леко въодушевлението му.
— Сигурен съм. Сметнаха ме просто за особняк.
— Безсмислено е, предполагам, да те моля да внимаваш повече.
Той затвори очи.
— Отдавна не съм си почивал. Мечтая да се прибера у дома за кратко. — Разтри слепоочия и добави: — Мъжът, с когото беше сутринта, лиенидът, който не е роден в Лиенид…
Битърблу настръхна.
— По…
— Знам… Знам, скъпа, ще ти задам само един невинен въпрос. Каква е Дарбата му?
— Казва, че не знае.
— Изключително правдоподобно.
— Усети ли я по излъчването му?
По замълча замислено. Поклати глава.
— Четците на съзнания създават отчетливо впечатление. Не го долових у него. Имаше обаче нещо необичайно. Нещо в ума му, разбираш ли, което не усещам у готвачите, танцьорите, у стражите ти или у Катса. Възможно е да има някаква умствена способност.
— Възможно ли е да е ясновидец?
— Не знам. В Нандер срещнах жена, която вика птиците с ума си и ги успокоява. Приятелят ти… казва се Саф, нали?… Саф създава подобно впечатление, но не точно.
— Ами ако има злосторна сила като Лек?
По изпусна звучна струя въздух.
— Не съм срещал другиго със съзнание като на Лек. Да се надяваме, че няма да срещна. — Той се поразмърда и смени тона. — Запознай ме със Саф и ще го попитам каква е Дарбата му.
— Как не! Изобщо няма да се учудят, ако се явя пред тях с лиенидски принц.
— Значи той не знае коя си? Чудех се…
— Сега сигурно ще ме порицаеш, задето лъжа.
Той се засмя. Отначало смехът му я обърка, ала после си спомни с кого разговаря.
— Да, да, ясно. Между другото, как обясни лудешкия си набег в кабинета ми тази сутрин? Използва шпионското извинение?
— Естествено. Шпионите винаги ми докладват строго поверителна информация в последния момент.
Тя се разкикоти.
— О, По, ужасно е всъщност да се оплиташ в лъжи. Особено пред хора, които ти вярват.
Той не отговори. Обърна се пак към стената; по лицето му все още се четеше веселие, но и още нещо, което я смълча и тя поиска да си върне обратно лекомислените думи. Паяжината от лъжи на По в действителност не бе толкова забавна. И колкото по-дълго съществуваше — колкото по-дълго работеше По за Съвета, печелейки доверието на все повече хора — толкова по-малко забавна ставаше. Лъжата, с която обясняваше неспособността си да чете — заболяване е повредило зрението му и не вижда отблизо — изглеждаше крайно неправдоподобна и понякога предизвикваше повдигане на вежди. Битърблу не искаше да си представя какво ще се случи, ако истината излезе наяве. Не стигаше, че е четец на мисли, ами двайсет години бе крил Дарбата си и славата му се носеше из всичките седем кралства. В Лиенид буквално го боготворяха. Да не говорим за най-близките му приятели, които не знаеха. Катса знаеше; знаеха още Рафин, приятелят му Бан, майката на По и дядото на По. Ала никой друг. Гидън не знаеше, Хелда не знаеше. Бащата и братята на По бяха в неведение. Скай не знаеше, а Скай обожаваше по-малкия си брат.
Битърблу не искаше да си помисля как би реагирала Катса, ако хората се обърнат срещу По. Яростта й в негова защита щеше да е страховита.
— Съжалявам, че не успях да предотвратя това, което се наложи да направиш днес, бръмбарче — прекъсни мислите й По.
— Не е необходимо да се извиняваш. Справих се, нали?
— Нещо повече. Справи се чудесно.
Той толкова много приличаше на майка й в профил. Ашен имаше същия прав нос и устни, обещаващи всеки миг да се усмихнат. Говореше мелодично и беше свирепо предан като нея. Навярно неслучайно По и Катса се появиха в живота й в момента, когато майка й го напусна. Не изглеждаше справедливо, но имаше смисъл.