„Надявам се малката кралица да е в безопасност без теб днес, понеже приближените й са ловки като теб. Научиш ли се веднъж да режеш и шиеш, възможно ли е да го забравиш с времето? Дори да е времето на Лек? Притеснявам се за нея. В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?“
Мадлен спря да чете и впи очи в Битърблу, която й отвърна с празен поглед.
— Това ли каза?
— Да, доколкото си спомням, кралице.
— Кои са „приближените“ ми? Съветниците ми? И… какво значи жертва?
— Нямам представа, кралице. Предвид контекста, вероятно най-добрите ви лечители?
— Сигурно са глупости, плод на опиата. Дай да видя — помоли я Битърблу.
Мадлен пишеше като дете с едри, старателно оформени букви. Битърблу присви крака под тялото си и се опита да разгадае посланието. Рязане и шиене? За лечители ли говореше наистина? Или за шивачи? Или за ужасните мъчения, на които баща й подлагаше зайци и мишки? _В мечтите си виждам как кралицата търси истината, но как ще я намери, ако тя я превърне в нечия жертва?_
— Доста безсмислици наговори, кралице — Мадлен откачи превръзката за око от куката върху таблата на леглото и си я сложи. — А когато се върнаха, другите трима изглеждаха особено доволни от себе си.
— О, да. — Битърблу бе забравила чудатата им постъпка. — Носеха ли нещо?
— Да. Малък чувал. Саф го отнесе горе, преди да успея да го огледам.
— Издаваше ли шум? Подрънкване например? Звънтене?
— Не, кралице. Саф го държеше здраво и внимателно.
— Възможно ли е в чувалчето да е имало сребърни монети?
— Възможно е да е имало брашно, кралице, или въглища, или скъпоценни камъни от короните на шестте кралства.
— Пет — поправи я Битърблу. — Драудън е детрониран. Тази сутрин разбрах.
Мадлен се изправи рязко в леглото и спусна крака на пода.
— Велики потопи! — взря се сериозно в Битърблу. — Какъв удивителен ден! Съобщите ли ми, че крал Тигпен е детрониран, ще падна от леглото.
Тигпен бе кралят на Естил — кралството, откъдето Мадлен бе избягала, макар да не описваше словоохотливо миналото си и да говореше с акцент, който Битърблу не свързваше с нито една област от седемте й познати кралства. Преди седем години Мадлен бе дошла В двореца й да търси работа, споменавайки мимоходом, че във всички седем кралства, с изключение на Лиенид и Монсий — и особено в Естил — Даровитите са роби на кралете си, обстоятелство, което намира за неприемливо. Битърблу тактично не попита Мадлен дали сама е избола окото си, за да не я разпознават по време на бягството. Ако го бе направила — е, Мадлен притежаваше лечителска Дарба и вероятно знаеше най-добре как да действа.
Вечеряха рано в дневната й. Часовникът тиктакаше тихо, а короната й отразяваше бялата светлина на слънцето, което все още дори не мислеше да залязва. _Не бива да заспивам_, повтаряше си Битърблу. _Трябва да отида да видя Теди._
По дойде да вечеря с нея и Хелда. Някога камериерка на Катса в Мидлънс, от доста време Хелда бе съюзник на Съвета. Суетеше се около По, все едно е внук, когото не е виждала отдавна.
_Не мога да мисля как ще се измъкна през нощта, защото По ще разбере. Но мога да мисля, че ще изляза. Не бива обаче да си представям как ще го заблудя, защото той веднага ще разбере._ Дарбата на По, разбира се, му позволяваше да усеща физическото присъствие на всеки и всичко, та вероятно щеше да почувства как тя се отдалечава, независимо дали е прочел мислите й, или не. Нищо чудно да ги четеше и в момента, след като тя толкова усилено се стараеше да ги пропъди.
В един момент По стана да си върви и тя си отдъхна облекчено. Появи се Гидън, изгладнял, потупа по рамото и седна на стола му. Хелда излезе някъде с двама току-що пристигнали шпиони. Битърблу клюмаше над чинията си срещу Гидън. _Редно е да го попитам за Нандер, напомни си тя. Да водя учтив разговор и да не му разкривам плановете си да се измъкна от двореца. Привлекателен мъж е. Брадата му отива._
— Загадки — изтърси ни в клин, ни в ръкав тя.
— Какво каза, кралице? — той остави ножа и вилицата и се втренчи в лицето й.
— О… — тя осъзна, че е проговорила гласно. — Нищо. Измъчват ме загадки. Съжалявам, че сутринта бях в такова състояние, Гидън. Не биваше да те посрещам така в Монсий.
— Кралице, не се извинявай — бързо я прекъсна съчувствено той. — И аз се чувствах така, когато за пръв път бях замесен в убийство.
— На колко беше?
— На петнайсет.
— Прости ми, Гидън — промърмори смутено тя, усетила как неволно се прозява. — Изтощена съм.
— Необходима ти е почивка.