— Не бива да заспивам — прошепна тя и после явно бе задрямала, защото след известно време се събуди объркана в леглото си, докъдето Гидън очевидно я бе завел.
Беше й помогнал да си събуе обувките, да си развърже косата и да се завие. Споменът изплува в съзнанието й. Как възнегодува: „Не мога да спя с толкова фиби“. Дълбокият му глас й отговори, че ще отиде да извика Хелда, а тя, полузаспала, настоя: „Не, не мога да чакам“. Задърпа плитките си, а Гидън посегна да я спре, седна на леглото до нея и й заговори успокоително. Тя се облегна на него, докато й разплиташе косата. „Изморена съм, не съм спала толкова отдавна“, въздъхна, сгушила лице в гърдите му, а той й отвърна със съчувствен кавалерски шепот.
О, помисли си тя. Колко унизително. А сега гърлото й гореше и мускулите я боляха както след урок по бойни умения с Катса. _Днес убих човек_, спомни си и по лицето й се стекоха сълзи. Плака дълго, прегърнала възглавницата, притиснала лице в бродерията на Ашен.
После намери известен покой в мисълта: _Мама също бе принудена веднъж да убие човек. Постъпих като нея._
В джоба на роклята й прошумоля хартия. Избърса сълзите, извади листа със странните думи на Теди и го стисна здраво в юмрук. В гърдите й се надигна плаха решимост. Умееше да разрешава загадки и да търси истината. Не знаеше какво точно е имал предвид Теди, но знаеше какво иска. Включи опипом лампата, намери писалка и мастило, обърна листа и написа:
_Списък с парчета от мозайката_
_Думите на Теди. Кои са „приближените“ ми? Какво значи „рязане“ и „шиене“? В опасност ли съм? Чия жертва съм?_
_Думите на Данзол. Какво е ВИДЯЛ? Бил ли е съучастник на Лек по някакъв начин? Какво се опитваше да ми каже?_
_Действията на Теди и Саф. Защо крадат водоливници и други неща? Какво значи да крадеш откраднатото?_
_Инвентаризацията на Дарби. Излъга ли ме, че водоливниците никога не са били там?_
_По-общи загадки. Кой нападна Теди?_
_Неща, забелязани лично от мен: Защо Източният град се разпада, ала е украсен? Защо Лек е държал толкова да декорира двореца?_
_Какво правеше Лек?_
Замисли се и написа бързо:
_Измъчваше животинки. Заради него изчезваха хора. Режеше. Подпалваше печатници. (Построи мостове, обнови двореца.) Честно казано, как да управлявам кралството си, ако нямам представа какво се е случвало по времето на Лек? Как да разбера от какво имат нужда поданиците ми? Как да разбера повече? В стаите за истории? Да попитам ли пак съветниците си, макар да знам, че няма да ми отговорят?_
Добави още един въпрос — бавно и със ситни букви: _Каква е Дарбата на Саф?_ После се върна назад към списъка и го допълни: _Защо всички са полудели? Данзол. Холт, съдия Куол. Айвън, инженерът, разменил местата на надгробните плочи и дините. Дарби. Руд._ Запита се обаче дали е лудост да прекаляваш с пиенето от време на време, или да си изнервен? Задраска думата полудели и написа странни. Само дето така всички попадаха в списъка. Всички бяха странни. Раздразнена, тя зачерта странни и с големи букви написа _ШАНТАВИ_. После добави Тиел и Ранмуд, Саф, Теди, Брен, Тилда, Дийт и По за изчерпателност.
Втора част
Загадки и локви
8.
_Септември_
Някой чудесен човек бе изтрил всяка капка кръв на Данзол от каменния под на кабинета й. Колкото и да се оглеждаше, Битърблу не откри и помен от нея.
Прочете още веднъж хартата, внимателно осмисляйки я дума по дума, и я подписа. Вече нищо не я възпираше.
— Какво ще правим с трупа му? — попита тя Тиел.
— Изгорихме го, кралице — отговори той.
— Какво? Вече! Защо не ме уведомихте? Щях да присъствам на церемонията!
Вратата на кабинета в кулата се отвори. Влезе библиотекарят Дийт.
— Боя се, че не търпеше отлагане, кралице. Все още е септември, тялото нямаше как да чака — напомни й Тиел.
— Церемонията беше като всяка друга, кралице — додаде Ранмуд откъм прозореца.
— Няма значение — възрази Битърблу. — Аз го убих, мътните го взели! Трябваше да присъствам на изгарянето.
— Всъщност, кралице, изгарянето на мъртвите не е монсийска традиция — намеси се Дийт. — Никога не е била.
— Глупости — отсече Битърблу, наистина разстроена. — Всички извършваме такива церемонии.
— Не е благоразумно, предполагам, да противоречиш на кралицата — подхвърли Дийт с неприкрит сарказъм и изненадана, Битърблу го погледна сурово.
Седемдесетгодишният мъж имаше тънка като хартия кожа на старец, подминал деветдесетте. Разноцветните му очи — едното зелено като водорасло, другото мораво като тънките му устни, бяха винаги сухи и премрежени.
— Мнозина в Монсий изгарят мъртвите си, кралице — продължи той, — но монсийската традиция е друга, както съветниците ви несъмнено знаят. С погребалните клади почитаме традицията на крал Лек. Преди него монсийците увивали тялото в плат, накиснат в билкови отвари, и го погребвали в земята в полунощ. Правели така, откакто съществува писаната история. Онези, които не са забравили, и досега спазват обичая.